Мама ми се усмихва, понеже я бях предупредил, че татко ще каже точно това, независимо от чудесната игра на Орлите напоследък. Но с мама отлично знаем какво ще стане по-късно: днес татко ще гледа мача срещу Каубоите, а в края на следващото лято — когато види един-два предсезонни мача — ще си избере нов любимец и ще каже нещо от рода на: „Джини, къде ми е оригиналната фланелка на Орлите? Искам да ми пришият номера преди сезонът да е започнал“.
За мен има десетки подаръци, всичките купени и опаковани от мама. Получавам нова блуза на Орлите, нови маратонки, спортни дрехи, официални дрехи, няколко вратовръзки, чисто ново кожено яке и специален часовник за тичане, с който ще следя времето, за което тичам, и даже ще изчислявам изгорените калории. И…
— Боже Господи, Джини! Колко подаръци си взела на детето? — възкликва татко, но си личи, че всъщност не е ядосан.
След обяд се изкъпвам, слагам си дезодорант, пръскам си от татковия одеколон и си обличам един от новите екипи за тичане.
— Ще изпробвам новия часовник — казвам на мама.
— Кейтлин и брат ти ще дойдат след един час — напомня ми тя. — Не се бави.
— Няма — обещавам на излизане.
В гаража се преобличам с официалните дрехи, които скрих там още преди няколко дни — туидени панталони, черна риза, кожени обувки и скъпото палто, което баща ми вече не носи. После отивам на спирката на „ПАТКО“ и хващам влака до Филаделфия в 1:45.
Започва леко да ръми.
Слизам на Осма и „Маркет“, вървя под ситния дъждец до Градския съвет и хващам оранжевата линия на метрото в северна посока.
Във влака няма много хора и под земята изобщо не се усеща, че е Коледа. Но нито смрадливата пара, която се разнася при отварянето на вратите на всяка спирка, нито графитите по оранжевата седалка срещу мен, нито полуизяденият хамбургер на пода успяват да ми развалят настроението, защото всеки момент ще се събера с Ники. Изпитателният срок най-сетне приближава края си.
Слизам на „Броуд“ и „Олни“ и се качвам по стълбите към Северна Филаделфия, където вали малко по-силно. В колежа на два пъти са ме обирали близо до тази спирка на метрото, но сега не се страхувам, най-вече защото е Коледа и защото съм много по-силен отколкото като студент. На Броуд стрийт виждам няколко чернокожи и се замислям за Дани: той все разправяше как ще се прибере при леля си в Северна Филаделфия, щом се измъкне от лошото място — особено когато споменавах, че съм завършил „Ла Сал юнивърсити“, който се намирал близо до дома на леля му. Питам се дали Дани е излязъл от лошото място и мисълта той да прекарва Коледа в психиатрия силно ме натъжава, защото той ми е добър приятел.
Докато вървя по „Олни“ пъхам ръце в джобовете на татковото палто. Вали и е доста студено. След малко виждам синьо-жълтите знаменца по протежение на улиците в кампуса и ми е едновременно весело и тъжно да съм пак в „Ла Сал“ — сякаш гледам стари снимки на умрели хора, или на хора, с които съм загубил връзка.
Стигам до библиотеката, свивам вляво и вървя покрай тенис кортовете, където завивам надясно и подминавам сградата на охраната.
След кортовете има хълм, целият обрасъл с дървета — ако някой ви доведе с вързани очи и после свали превръзката и ви попита: „Къде сме според теб?“, никога не бихте повярвали, че се намирате в Северна Филаделфия.
В основата на хълма има японска чайна, колкото живописна, толкова и не на място в Северна Филаделфия. Никога не съм влизал вътре за чай — тя е частна; може пък вътре да има градски привкус, нямам представа. С Ники се срещахме на този хълм зад един стар дъб и седяхме на тревата с часове. Странно е, но малко студенти идват тук. Изглежда не го знаят. Или никой друг не го намира за хубаво. Но Ники обичаше да седи на тревата и да гледа надолу към японската чайна и да си представя, че е някъде другаде, а не в Северна Филаделфия. И ако докато стоях на хълма от време на време не долиташе звукът на клаксон или изстрел, щях да повярвам, че съм в Япония, макар никога да не съм пътувал и да не знам как е там.
Сядам на малко по-сух участък трева под едно голямо дърво и чакам.
Гърдите ме стягат; усещам, че се треса и дишам тежко. Вдигам ръка, за да видя колко силно треперя — ръката ми трепти като птиче крило, или все едно си вея с пръсти сякаш ми е горещо. Опитвам се да се овладея, но не се получава, затова пъхам ръце в джобовете на татковото палто с надеждата Ники да не забележи колко съм нервен, когато дойде.