Става все по-тъмно и по-тъмно.
Накрая затварям очи и започвам да се моля:
Мили Боже. Ако съм сгрешил някъде, моля Те, кажи ми къде, за да изкупя греха си. Търся в паметта си, но не намирам нищо, което би Те вбесило, освен дето преди няколко месеца ударих фена на Великаните, но вече помолих за прошка за това прегрешение и мислех, че сме го забравили. Моля Те, доведи Ники. Моля Те, нека да е тук, като отворя очи. Може да е попаднала в задръстване или пък да е забравила как се стига до Ла Сал? Все се губеше из града. Нямам нищо против да не дойде точно в уречения час, но моля Те, кажи й, че още съм тук и ако трябва, ще я чакам цяла нощ. Моля Те, Господи. Ще направя всичко в замяна. Ако я доведеш, щом отворя…
Долавям дамски парфюм.
Разпознавам уханието.
Поемам си дълбоко дъх, за да се подготвя.
Отварям очи.
— Съжалявам, ясно? — гласът не е Ники. — Не съм очаквала да се стигне дотук. Затова сега ще бъда откровена. Според терапевта ми ти си заседнал в постоянно отрицание, защото така и не си успял да отвориш нова страница, и аз си помислих, че мога да ти помогна, като се престоря на Ники. Измислих цялата история с писмата в опит да ти помогна, с надеждата да се измъкнеш от тази дупка и да продължиш живота си, веднъж като осъзнаеш, че е невъзможно да се събереш с бившата си жена. Аз написах всички писма. Ясно? Никога не съм говорила с Ники. Тя даже не подозира, че я чакаш тук. Вероятно дори няма представа, че си излязъл от психиатрията. Тя няма да дойде, Пат. Съжалявам.
Взирам се в подгизналото лице на Тифани — мокра коса, размазан грим — и не мога да повярвам, че не е Ники. Отначало не схващам какво ми казва, но малко по малко усещам как нещо се разгаря в гърдите ми и епизодът се задава неумолимо. Очите ми смъдят. Лицето ми е аленочервено. Внезапно осъзнавам в каква заблуда съм живял през последните два месеца, Ники никога няма да се върне и изпитателният срок ще трае вечно.
Ники.
Никога.
Няма.
Да се върне.
Никога.
Искам да ударя Тифани.
Искам да налагам лицето й с юмруци, докато костите в ръцете ми не се пръснат и Тифани не стане напълно неузнаваема, докато вече няма лице, от което да сипе лъжи.
— Но всичко в писмата беше вярно. Ники наистина се е развела с теб и се е омъжила за друг, и е взела ограничителна заповед срещу теб. Получих цялата информация от…
— Лъжкиня! — усещам как крещя. — Рони ме предупреди да не ти се доверявам. Каза, че си само една…
— Моля те, изслушай ме. В шок си, знам. Но е време да се изправиш пред реалността, Пат. Самозалъгваш се от години. За да ти помогна, трябваше да направя нещо драстично. Не съм и помисляла…
— Защо? — усещам, че всеки момент ще повърна, че ръцете ми всеки момент ще стиснат Тифани за гърлото. — Защо ми го причини?
Тифани дълго ме гледа в очите и гласът й затреперва както на мама, когато говори наистина искрено. Тифани казва:
— Защото съм влюбена в теб.
Аз хуквам.
Отначало Тифани е по петите ми, но макар и с кожени обувки и под проливен дъжд, успявам да стигна мъжката скорост, която тя не притежава; тичам по-бързо от всякога и след много завои и криволичене през колите се обръщам и Тифани вече я няма; леко позабавям темпото и тичам безцелно сякаш часове. Потя се в дъжда, татковото палто много натежава. Дори не мога да се замисля какво означава всичко това. Предаден от Тифани. Предаден от Бог. Предаден от собствения си филм. Все така плача. Все така тичам. И пак започвам да се моля, но по лош начин.
Боже, не поисках един милион долара. Не поисках да бъда известен и могъщ. Дори не поисках Ники да ме приеме. Поисках само една среща. Един разговор очи в очи. Откакто напуснах лошото място, се старая да стана по-добър — да стана точно това, което ти искаш от всички — добър човек. А ето ме сега, тичам през Северна Филаделфия в една дъждовна Коледа… съвсем самичък. Защо ни даде толкова много истории за чудеса? Защо ни изпрати Сина си от небето? Защо ни даваш филми, щом в живота никога няма добър край? Що за проклет Бог си ти? Искаш да бъда нещастен до края на живота си ли? Искаш…
Нещо ме удря жестоко в пищяла и падам тежко на мокрия бетон. Усещам ритници по гърба, по краката, по ръцете. Свивам се на топка в опит да се предпазя, но ритниците не спират. Когато вече имам чувството, че бъбреците ми ще се пръснат, вдигам глава, за да видя кой ми причинява това, но виждам само подметката на маратонка точно преди да ме удари в лицето.