Мад Нипър
Събуждам се: дъждът е спрял, но аз още треперя. Сядам; болка пробожда цялото ми тяло. Палтото ми го няма. Кожените ми обувки ги няма. Всичките ми пари ги няма. Коженият ми колан го няма. Новият часовник от мама за Коледа го няма. Докосвам лице и пръстите ми почервеняват.
Оглеждам се и виждам, че съм на тясна уличка, пълна с паркирани коли. Редици долепени къщи от двете страни. Някои прозорци са заковани, много от верандите и стъпалата се нуждаят от ремонт, а уличните лампи не светят — явно са счупени с камъни — от което целият свят изглежда потънал в мрак. Намирам се в лош квартал, без пари, без обувки и без ни най-малка представа къде съм. Част от мен иска да остана да лежа на тротоара завинаги, но се страхувам да не би лошите хора да се върнат да ме довършат и преди да успея да помисля, съм на крака и куцукам по платното.
Десният ми бедрен мускул е схванат и не мога да си сгъвам дясното коляно.
Една от къщите е украсена за Коледа. На верандата са изобразени яслите с пластмасови Йосиф и Мария — и двамата чернокожи. Приближавам към Младенеца: мисля си, че е по-вероятно да ми помогнат хора, които празнуват Коледа, отколкото такива без украса, защото в Библията Исус казва, че трябва да помагаме на хора без обувки, които са били набити и ограбени.
Най-сетне се довличам до украсената къща и става нещо странно. Вместо да почукам на вратата, докуцвам до черните Йосиф и Мария, защото искам да разгледам яслите и да видя дали и Младенеца е черен. Схванатият ми крак крещи от болка и се предава точно когато стигам яслите. Облегнат на едно коляно и две ръце, установявам, че малкият Исус между Йосиф и Мария действително е чернокож и освен това е включен в тока — тъмното Му лице грее като кехлибар и от гърдите Му блести ярка бяла светлина.
Докато гледам Младенеца с присвити очи, осъзнавам, че ме нападнаха, защото проклех Бог, затова започвам да се моля и да се извинявам. Разбирам какво ми казва Бог — трябва още да поработя над характера си, преди да ми позволи да сложа край на изпитателния срок.
Пулсът ми тупти толкова силно в ушите, че даже не чувам отварянето на входната врата и приближаващия се по верандата мъж.
— К’во правиш с яслите на леля Джасмин? — пита ме мъжът.
И когато се обръщам, Бог ми дава знак, че е приел извинението.
Когато доведоха Дани на лошото място, той не говореше. Също като мен, а и като всички останали, и той имаше белег, но неговият беше много по-голям и на тила — ярка розова резка в афроприческата му. Около месец той само си седеше на стола до прозореца на стаята, а терапевтите идваха и си отиваха обезсърчени. Ние с момчетата се отбивахме да го поздравим, но докато му говорехме, Дани продължаваше да зяпа през прозореца, та го мислехме за един от онези хора с толкова тежка мозъчна травма, дето си остават зеленчуци до края на живота — малко като съквартиранта ми Джаки. След около месец обаче Дани започна да яде в столовата заедно с нас, посещаваше музикалните сеанси и груповата терапия и дори отиде на няколко организирани екскурзии до магазинчетата на пристанището и мачовете на „Ориълс“ на „Камдън ярдс“. Очевидно разбираше какво му се говори и беше съвсем нормален. Просто не говореше.
Не помня колко време отне, но след време Дани проговори, а аз се случих първият, с когото заговори.
Едно момиче от някакъв тузарски колеж в Балтимор дойде, за да пробва с нас нещо, наречено „нетрадиционно лечение“. Трябваха й доброволци за сеансите, защото още не беше истински терапевт. Отначало се отнесохме скептично, но когато тя дойде да ни убеждава, бързо ни спечели с момичешката си фигура и сладко, невинно лице. Беше много мила и доста привлекателна, така че всички правехме каквото ни каже с надеждата да остане — всички пациенти в лошото място бяха мъже, а сестрите бяха супер грозотии.
През първата седмица студентката ни караше да се оглеждаме в огледало, за да се опознаем: струваше ни се доста идиотско. Казваше неща от рода на: „Изучавайте носа си. Гледайте го, докато наистина го опознаете. Гледайте как мърда, когато вдишате дълбоко. Оценете чудото на дишането. Сега вижте езика си. Не само върха, но и отдолу. Изучавайте го. Помислете за чудото на вкуса и говора“.
Но един ден ни раздели на случайни двойки, накара ни да седнем един срещу друг и да се вгледаме в очите на партньора си. Настояваше да го правим дълго време — беше доста откачено, защото в стаята цареше пълна тишина, а и обикновено мъжете не се гледат продължително в очите. После тя ни каза да си представим, че партньорът ни е някой, който ни липсва, или когото в миналото сме наранили, или роднина, с когото не сме се виждали от дълги години. Каза ни да търсим този човек в очите на партньора си, докато той не се появи пред нас.