— Седни — поканва ме Дани. — Чувствай се като у дома си.
— Не искам да ви изцапам дивана с кръв.
— Покрит е с найлон, не виждаш ли?
Поглеждам — диванът наистина е опакован в найлон, затова се свличам на него и гледам как Орлите печелят, което ме изненадва, защото Далас бяха фаворити.
— Липсваше ми — казва ми Дани и сяда до мен. — Даже не се сбогува, като си тръгна.
— Мама дойде да ме вземе, докато ти беше на музикален сеанс. Кога излезе от лошото място?
— Едва вчера. За добро поведение.
Поглеждам приятеля си и виждам, че говори сериозно.
— Значи вчера си излязъл от лошото място и аз съвсем случайно изтичвам до квартала ти, обират ме на твоята улица и след това намирам къщата ти?
— Май да — кимва Дани.
— Това е чудо, не мислиш ли?
— На Коледа стават чудеса, Пат. Всеки я знае тая тъпотия.
Но преди да успеем да си кажем нещо повече, една дребничка, сериозна на вид жена с големи очила с черни рамки влиза в дневната и започва да пищи:
— О, Боже Господи! Исусе!
Опитвам се да убедя леля Джасмин, че съм добре, но тя се обажда на 911 и след малко се озовавам в линейка към болница „Джърмантаун“.
Пристигаме в спешното, леля Джасмин се моли за мен и крещи на много хора, докато не ме настаняват в единична стая, където ми свалят дрехите и ми почистват раните.
Слагат ме на системи, а аз разказвам на полицая какво стана.
Рентгенът разкрива фрактури в пищяла и бедрената ми кост, а междувременно майка ми, Кейтлин и Джейк пристигат. Поставят крака ми в бял гипс — започва от петата и свършва точно под хълбока.
Искам да се извиня на Дани и леля Джасмин, задето им съсипах коледната вечеря, но мама ми казва, че са си тръгнали скоро след като тя пристигнала, от което по някаква причина ми става много тъжно.
Когато най-после ме пускат да си вървя, една сестра слага морав чорап на босите ми пръсти и ми дава патерици, но Джейк ме бута в инвалидна количка до БМВ-то си. Заради гипса се налага да седна странично на задната седалка с крака в скута на мама.
Пътуваме през Северна Филаделфия в мълчание, но когато излизаме на магистрала „Шуйлкил“, Кейтлин подхвърля:
— Е, поне никога няма да забравим тази Коледа.
Тя се шегува, но никой не се засмива.
— Защо никой не ме пита какво търсех в Северна Филаделфия? — питам.
След дълга пауза мама отговаря:
— Тифани ни се обади от уличен телефон и ни каза всичко. Карахме из Северна Филаделфия и те търсехме, когато от болницата са се обадили на баща ти. Той звънна на мобилния на Джейк и ето ни тук.
— Значи съсипах Коледата на всички?
— Онази смахната кучка ни съсипа Коледата.
— Джейк — обажда се мама. — Моля те.
— Орлите победиха ли? — питам Джейк, защото си спомням, че водеха и се надявам баща ми да е в прилично настроение, като се прибера.
— Да — троснатият отговор на Джейк ми показва, че съм го раздразнил.
Орлите са победили Ти О и Далас — в Далас — на Коледа и са си осигурили място на плейофите, а Джейк, който не е пропускал мач от началното училище, изпуска може би най-добрата среща за сезона, защото претърсва цяла Северна Филаделфия за умопобъркания си брат. И сега ми става ясно защо баща ми не е в спасителната група — няма начин да пропусне толкова важен мач, особено пък срещу Далас. Не мога да не изпитвам вина — сигурно щяхме да прекараме наистина приятна Коледа, особено като се има предвид, че и баща ми щеше да е във феноменално настроение, и майка ми положително е приготвила вкусно ядене, и Кейтлин даже носи фланелка на Орлите, а аз обърквам живота на всички и може би щеше да е по-добре бандитите да ме бяха убили, и…
Заплаквам, но тихичко, за да не разстройвам мама.
— Съжалявам, че заради мен си изпуснал мача, Джейк — успявам да пророня, но от тези думи заплаквам още по-силно и след малко рева като бебе, заровил лице в ръцете си.
Мама потупва здравия ми крак, но никой не казва нищо.
През остатъка от пътя пътуваме в мълчание.
Как е тя?
Рожденият ми ден се пада в петък, 29 декември. Следобед мама ми помага да залепя найлон върху гипса, за да се изкъпя за първи път, откакто си счупих крака. Малко ми е неловко да говоря за това, но се налага мама да ми помага да не си намокря крака: тя придържа завесата, за да предпази гипса, докато аз прекрачвам през ръба на ваната, опитвайки се да се държа на здравия си крак. Мама ми подава сапуна, а после и шампоана. Преструва се, че не вижда голото ми тяло, но съм сигурен, че го мярка по някое време, от което ми е малко особено. Не съм тренирал от няколко дни и се чувствам много малък и хилав, мама обаче не коментира отслабналите ми мускули, защото е мила жена.