Така се надявам рачешките закуски на мама да бележат края на изпитателния срок и Ники да дойде в къщата на родителите ми. Това би била най-хубавата изненада за добре дошъл, която майка би могла да ми организира и понеже знам, че мама винаги се старае да прави хубави неща за мен и брат ми, се подготвям след малко да се събера с Ники.
Сърцето ми бие поне петдесет пъти през няколкото секунди, докато мама отговори на въпроса ми.
— Тази вечер Орлите ще играят със „Стийлърс“ в предсезонен демонстрационен мач — обяснява ми тя. Това ми се вижда много странно, защото мама винаги е мразела спорта и едва ли знае, че футболният сезон започва наесен, камо ли пък кои отбори играят в даден ден.
— Брат ти ще дойде да гледате мача с баща ви — уточнява мама.
Сърцето ми забива още по-бързо — не съм виждал брат си от малко след началото на изпитателния срок. И той като баща ми каза някои направо ужасни неща за Ники при последната ни среща.
— Джейк страшно иска да те види, а и знаеш колко много баща ти обича Орлите. Нямам търпение трите ми момчета отново да се съберат пред телевизора като в доброто старо време.
Майка ми се усмихва толкова пресилено, че очаквам пак да избухне в сълзи, затова се обръщам и слизам обратно в сутерена да правя юмручни лицеви опори, докато мускулите ми загорят и вече не си чувствам кокалчетата.
Щом ще имаме семейно събиране, сигурно няма да ми позволят да ида да тичам в обичайния час, затова си нахлузвам чувала за боклук и тръгвам по-рано; бягам покрай домовете на приятелите си от гимназията; покрай „Свети Йосиф“, католическата църква, където ходех; покрай гимназия „Колингсуд“ (випуск ’89 е върхът!) и покрай къщата край парка, където живееха баба и дядо, преди да умрат.
Някогашният ми най-добър приятел ме вижда, докато притичвам покрай дома му на Вирджиния авеню. Рони тъкмо се прибира след работа и върви от колата към вратата на къщата. В този момент аз го подминавам на тротоара. Той ме поглежда в очите и след като отминавам, се провиква подире ми:
— Пат Пипълс? Ти ли си наистина? Пат! Ей!
Затичвам се още по-бързо, защото брат ми ще идва; Джейк не вярва в щастливия край и затова сега просто нямам емоционалните сили да се занимавам и с Рони. А и той нито веднъж не ни дойде на гости в Балтимор, независимо от многобройните си обещания. Ники казваше за Рони, че е под чехъл и жена му Вероника „държи социалния му живот на същото място, където държи и топките му — в портмонето си“.
Ники все ме убеждаваше, че Рони така и няма да ми дойде на гости в Балтимор и се оказа права.
Той не ме посети и на лошото място, но постоянно ми пишеше писма колко прекрасна била дъщеря му Емили — и предполагам все още е, макар да не съм я виждал, та да потвърдя писмата.
Заварвам колата на Джейк пред къщи — луксозно сребристо БМВ, което показва, че брат ми се справя добре по отношение на „тлъстите пачки“, както казва Дани. Прокрадвам се през задния вход и изтичвам горе да се изкъпя. След душа си обличам чисти дрехи, поемам дълбоко дъх и слизам в хола, откъдето долита говор.
Като ме вижда, Джейк млъква. Носи скъпи панталони на сиви райета и светлосиньо поло, достатъчно прилепнало да разкрие добрата му форма. На китката му има часовник с инкрустирани диаманти, който Дани би нарекъл „гъзария“. Косата на брат ми е пооредяла, но е гелосана и изглежда шик.
— Пат? — казва той.
— Казах ли ти, че няма да го познаеш? — намесва се мама.
— Приличаш на Арнолд Шварценегер.
Той стисва бицепса ми, което ми е противно, защото мразя да ме докосва друг, освен Ники. Все пак ми е брат, затова си замълчавам.
— Леле, направо си релефен! — добавя той.
Гледам в пода, защото помня какви ги наговори за Ники; още съм му бесен, но и се радвам да го видя след тази едва ли не безкрайна раздяла.
— Слушай, Пат, трябваше да идвам по-често в Балтимор, но от онези места ме побиват тръпки и… аз… не можех да те гледам така. Сърдиш ли ми се?
Донякъде още съм ядосан на Джейк, но изведнъж ми хрумва още една от фразите на Дани; толкова е подходяща, че нямам сили да я премълча и му я казвам: