След душа мама ми помага да обуя преправеното долнище на анцуга — разпорила е единия крачол, та шината ми да мине през него. Обличам си една хубава риза от „Гап“ и новото кожено яке. Слизам по стълбите с подскоци, подпирам се на патериците и за да се вмести гипсираният ми крак, сядам странично на задната седалка в мамината кола.
Пристигаме пред къщата във Вурхис, аз докуцвам до кабинета на Клиф, избирам черното кресло, облягам гипса на подложката за крака и разказвам на Клиф всичко.
Историята свършва и Клиф пита:
— Значи от Коледа насам си в леглото?
— Да.
— И нямаш желание да четеш и да гледаш телевизия?
— Не.
— И изобщо не тренираш горната част на тялото си? Не вдигаш тежести?
— Не.
— А какво правиш по цял ден?
— Спя, мисля. От време на време пиша. А и Дани идва да ме види.
Вече бях описал на Клиф как Бог ме изпрати при Дани и дори Клиф трябваше да признае, че това си беше чудо, а може би и слънчевият лъч в моята ужасна Коледа.
— Какво правите с Дани, когато идва?
— Играем парчези.
— Парчези ли?
— Това е кралската игра на Индия. Как може да не знаеш?
— Знам какво е парчези. Просто съм изненадан, че го играете с Дани.
— Защо?
Клиф прави странна физиономия, но не отговаря.
— Дани носи парчези чак от Северна Филаделфия. Идва с влака.
— Това е хубаво, нали? Сигурно е приятно да виждаш стария си приятел.
— Стана ми мъчно, защото още не можел да рапира, дори след втората операция, но леля му е намерила работа като чистач в нейната църква, към която има и дневен център. Бърше пейките с борово масло, мие пода, изпразва кошчето за боклук и всяка вечер чисти с прахосмукачка — такива работи. А и сега мирише на бор, което си е приятен бонус. Но Дани е по-мълчалив, отколкото го помня в лошото място.
— Казвал ли си на Дани какво ти причини Тифани? — интересува се Клиф.
— Да.
— И той какво каза?
— Нищо.
— Не ти ли даде някакъв съвет?
— Не съм му искал съвет.
— Разбирам — Клиф се хваща за брадичката — знак, че ще каже нещо, чуто от майка ми. — Пат, знам как си загубил паметта си. Всички знаем. — Той прави пауза, за да прецени реакцията ми. — А, струва ми се, и ти си спомняш. Нали?
— Не.
— Искаш ли да ти разкажа как си загубил паметта си?
— Не.
— Защо?
Не отговарям.
— Известно ми е, че д-р Тимбърс всеки ден ти е разказвал историята като част от терапията ти. Затова никога не повдигам въпроса. Очаквах да пожелаеш да поговорим по въпроса, когато си готов, но минаха почти пет месеца, а сега си със счупен крак и положението като че ли се влоши. Няма как, трябва да опитаме по-различна тактика. Тифани е права: време е да затвориш тази страница. Не казвам, че методът й е почтен, но наистина е време да се примириш със случилото се, Пат. Трябва да затвориш страницата.
— Може би филмът ми не е свършил.
Понякога сценаристите подвеждат публиката с фалшив лош край и точно когато си мислиш, че филмът ще свърши зле, става нещо драматично, което води до хепиенд. Моментът ми се вижда подходящ за драматичен обрат, особено навръх рождения ми ден.
— Твоят живот не е филм, Пат. Животът не е филм. Ти си фен на Орлите. След като си гледал толкова много сезони без Супер Боул, трябва да знаеш, че истинският живот свършва зле.
— Как можеш да го кажеш сега, особено след като Орлите имат четири поредни победи и ще влязат в плейофите — независимо от контузията на Макнаб!
Клиф ме гледа почти уплашено и осъзнавам, че пак съм се разкрещял. Но не мога да не добавя:
— С такава негативна нагласа наистина всичко ще свърши зле, Клиф! Започваш да звучиш като д-р Тимбърс! Внимавай или накрая песимизмът ще те надвие!
Следва дълга тишина. Клиф изглежда сериозно разтревожен, което пък тревожи мен.
По пътя към къщи мама казва, че за рождения ми ден ще идват гости, а тя ще ми сготви празнична вечеря.