— Разбира се, вярно е. И тъй като светът е пълен със смърт и ужас, аз винаги отново търся как да утеша сърцето си и да откъсна красивите цветя, които цъфтят сред този ад. Намирам удоволствие и за час забравям ужаса. Но с това той не става по-малък.
— Ти много добре го изрази. Следователно се намираш в свят, в който си заобиколен от смърт и ужас, и бягаш от него в насладата. Но удоволствието е нетрайно и то отново те оставя в пустинята.
— Да, така е.
— И се случва на повечето хора. Само че малцина го усещат със същата сила и неудържимост, с която и ти, и малцина изпитват потребността да осъзнаят тези чувства: Все пак кажи, освен отчаяното сноване между удоволствие и ужас, освен люлеенето между насладата от живота и чувството, че си смъртен, не си ли опитвал и някакъв друг път?
— Е да, естествено. Опитах изкуството. Вече ти казах, нали, че между другото бях и художник. Веднъж, може би бяха минали три години, откакто скитах по света и почти през цялото време странствах, попаднах в една манастирска църква, където имаше дървено изображение на Божията майка, а то бе необикновено хубаво, видът му ме развълнува толкова много, че попитах за майстора, който я бе направил, и го потърсих. Намерих го, беше прочут майстор; станах му ученик и работих няколко години при него.
— По-късно ще ми разкажеш повече за това. Но какво ти е дало изкуството и какво означава то за тебе?
— Изкуството беше преодоляване на тленността. Виждах, че нещо остава и надживява шутовската игра и мъртвешкия танц на човешкото битие — произведенията на изкуството. Разбира се, и те изтляват някога, изгарят или пропадат, или отново биват разрушени. Но все пак надживяват не едно човешко поколение и отвъд мига създават тихо, спокойно царство на картините и светилищата. Струва ми се добро и утешително човек да съдейства за това, защото то е почти увековечаване на тленното.
— Това много ми харесва, Голдмунд. Надявам се, ще направиш още много хубави творби, доверието ми в силата ти е голямо. Вярвам, че дълго ще ми гостуваш в „Мариаброн“ и ще позволиш да бъде съоръжена за теб една работилница; нашият манастир отдавна не е имал художник. Но смятам, че с твоята дефиниция още не си изчерпал чудното в изкуството. Убеден съм, че изкуството не се състои просто в това, чрез камък, дърво и багри да се изтръгне от смъртта нещо съществуващо, но смъртно, и да му се даде по-дълъг живот. Виждал съм някои произведения на изкуството, някои изображения на светци и на Мадоната, за които не мисля, че са само верни отражения на отделен, живял някога човек, чиито форми или цветове художникът е съхранил.
— Имаш право — разпалено извика Голдмунд. — Съвсем не бих предположил, че толкова добре схващаш изкуството. Първообразът на едно добро художествено произведение не е действителна, жива фигура, макар тя да може да е подтик за него. Първообразът не е от плът и кръв, той е дух. Това е образ, чиято родина е душата на художника. И у мен, Нарцис, живеят такива образи, които се надявам някога да пресътворя и да ти ги покажа.
— Чудесно! И сега, драги мой, без сам да знаеш, ти навлезе във философията и изрази една от нейните тайни.
— Присмиваш ми се.
— О, не. Ти заговори за първообрази, следователно за образи, които не съществуват никъде освен в творческия дух, които обаче могат да бъдат превърнати в материя и направени видими. Дълго преди художественият образ да стане видим и да добие реалност, той вече е съществувал като образ в душата на художника. Този образ, този първообраз, е точен до косъм с това, което старите философи наричат идея.
— Да, звучи ми съвсем достоверно.
— Е, и след като признаваш идеите и първообразите, то ти навлизаш в духовния свят, нашия свят на философи и теолози, и приемаш, че сред хаотичното и осеяно с мъки бойно поле на живота, сред безкрайния и безсмислен мъртвешки танц на физическото битие съществува и творчески дух. Видиш ли, аз постоянно, откакто дойде при мен като момче, се обръщам към този дух в тебе. У тебе това не е дух на мислител, а на художник. Но е дух и тъкмо той е, който ще ти покаже пътя, за да излезеш от мрачната обърканост на сетивния свят, от вечното люшкане между удоволствие и отчаяние. Мили, щастлив съм, че чух от устата ти това признание. Очаквах го още от времето, когато напусна своя учител Нарцис и намери смелост да бъдеш това, което си. Сега отново можем да бъдем приятели.