В този час на Голдмунд му се струваше, че неговият живот е придобил смисъл, сякаш той го обзираше от някаква висота и виждаше ясно своите три големи степени: зависимостта от Нарцис и откъсването от нея — времето на свобода и странстване, и завръщането, вглъбяването, началото на зрелостта и на жътвата.
Видението изчезна отново. Но сега Голдмунд бе намерил отношението към Нарцис, което му подхождаше, вече не отношение на зависимост, а на свобода и взаимност. Сега той можеше, без да се унижава, да бъде гост при този превъзхождащ го дух, тъй като другият бе открил в негово лице равностойния творец. По време на пътуването им копнежът му се засилваше и Голдмунд се радваше, че чрез художествени изображения ще покаже на Нарцис, ще направи видим за него своя вътрешен свят. Понякога го обземаха и съмнения.
— Нарцис — предупреди го той, — страхувам се, че ти не знаеш кого собствено ще въведеш в манастира. Не съм монах и не искам да бъда. На мен, разбира се, са ми известни трите големи обета и на драго сърце съм съгласен с бедността. Но не обичам нито девствеността, нито послушанието; тези добродетели съвсем не ми изглеждат истински мъжествени. А и от благочестивостта почти нищо вече не ми е останало, години не съм се изповядвал, нито съм се молил или причестявал.
Нарцис остана спокоен.
— Ти, изглежда, си се превърнал в езичник. Но ние не се боим от това. А занапред няма защо да си горд със своите многобройни грехове. Водил си обичайния светски живот, като блудния син си пасъл свинете и вече не знаеш какво е закон и ред. Разбира се, от теб би излязъл много лош монах. Но аз естествено съвсем не те каня да встъпваш в ордена; просто ти предлагам да бъдеш наш гост и при нас да уредим за теб работилница. И още нещо, не забравяй, че някога, в младежките ми години, аз бях този, който те разбуди и те остави да тръгнеш към светския живот. От теб може да е станало добро или лошо, след теб аз самият съм този, който носи отговорност за това. Искам да видя какво е станало с тебе; ти ще ми го покажеш със слова, с живот, с твоите произведения. А когато го покажеш и ако тогава намеря нещо, за което нашият дом ще бъде неподходящ подслон за тебе, аз ще бъда първият, който ще те помоли да го напуснеш.
Голдмунд всякога биваше много учуден, когато приятелят му заговореше така, когато се проявяваше като абат, със спокойна увереност и с този лек оттенък на присмех по отношение на светските хора и светския живот, защото тогава проличаваше какво бе станало от Нарцис — мъж. Наистина мъж на духа и на църквата, с нежни ръце и с лице на учен, но мъж, пълен с увереност и смелост, предводител, човек, който носи отговорност. Този Нарцис вече не беше младежът от някога, не беше и кроткият съсредоточен апостол Йоан: този нов Нарцис, мъжествен и рицарски, Голдмунд искаше да извая със собствените си ръце. Чакаха го много образи: Нарцис, абат Даниел, отец Анселм и образите на майстор Никлаус, на красивата Ребека, на красивата Агнес и на още толкова други, приятели и врагове, живи и мъртви. Не, той не искаше да става брат в ордена, нито по-благочестив, нито по-учен, искаше да създаде художествени творби; а това, че неговата някогашна младежка родина можеше да бъде родина на тези произведения, го правеше щастлив.
Те яздеха през хладната късна есен и един ден, след като сутринта голите дървета бяха целите покрити със скреж, навлязоха с конете в просторна хълмиста земя с пустеещи червеникави тресавища, а линията на далечните хълмисти вериги се виждаше странно примамлива и отдавна позната; стигнаха висока ясенова гора и един буен поток, а наблизо стар хамбар. При тази гледка Голдмунд усети в сърцето си радостна плахост и болка; той позна хълмовете, по които някога бе яздил с рицарската дъщеря Лидия, и безлесната равнина, през която някога, прогонен и дълбоко натъжен, бе минал при лек снеговалеж. Ето че се появиха групи от елхи и воденицата, и крепостта и Голдмунд позна всичко с чудна болка, откри прозореца на кабинета, в който тогава, в легендарното време на младостта, бе слушал рицарят да разказва за своето пътуване на поклонник и да поправя неговите латински изрази. Влязоха на коне в двора, това беше предварително определена спирка в тяхното пътуване. Голдмунд помоли абата да не съобщава името му и заедно с въоръжения конник да го остави да се храни при прислугата. Така и стана. Стария рицар вече го нямаше, нямаше я и Лидия, но бяха останали някои от ловците и слугите; в къщата сега живееше и заповядваше заедно с мъжа си много хубавата, горда и властна благородница Юлия. Тя все още изглеждаше чудно красива, но и някак зла: Голдмунд не бе познат нито от нея, нито от прислугата. След закуската той се измъкна по здрач към градината и гледаше през оградата към вече зимните лехи, промъкна се и през вратата на обора и хвърли поглед към конете. С въоръжения конник Голдмунд спа на сламата, а бремето на спомените притискаше гърдите му, много мъки се събужда. Ох, колко раздробен и безплоден лежеше зад него животът му, богат на чудесни образи, но и разпръснат на толкова отломъци, толкова беден на ценности, толкова беден на любов! На сутринта, когато тръгнаха отново на път, той плахо огледа прозорците нагоре дали навярно още веднъж не би зърнал лицето на Юлия. Така съвсем наскоро той се бе оглеждал наоколо в двора на резиденцията на епископа дали Агнес няма да се покаже още веднъж. Тя не се появи и Юлия не се показа. Такъв беше целият му живот, той му се струваше сбогуване, бягство от някъде, забрава, стоене с празни ръце и с мръзнещо сърце. Това усещане го съпровождаше през целия ден, Голдмунд не проговори нито дума, седеше отпуснат и мрачен на седлото. Нарцис го остави да прави каквото иска.