Но вече се приближаваха към целта и след още няколко дни тя беше достигната. Малко преди да се провидят кулата и покривите на манастира, те яздиха през онези каменливи угари, по които той — преди колко дълго време беше — някога търсеше жълт кантарион за отец Анселм и бе превърнат в мъж от циганката Лизе. И ето че минаха през портата на „Мариаброн“ и под чуждоземното кестеново дърво слязоха от конете. Голдмунд нежно докосна дънера и се наведе, за да вдигне една от разпуканите бодливи обвивки, които лежаха по земята кафяви и увехнали.
18
Първите дни в манастира Голдмунд живееше сам в една от килиите за гости. После по негова молба му бе уредена квартира в една от стопанските постройки, които обкръжаваха големия двор като пазарен площад, и то точно срещу ковачницата.
Новата среща го завладя с толкова силно вълшебство, че той самият понякога се удивляваше. Тук вече никой освен абата не го познаваше и не знаеше кой е той; хората в манастира, братя, както и послушници, живееха при установен здрав ред и бяха заети, те го оставяха на спокойствие. Но го познаваха дърветата от двора, познаваха го порталите и прозорците, воденицата и водното колело, плочите по коридорите, увехналите розови храсти край аркадата, която ограждаше двора, щъркеловите гнезда върху хамбара и покрива на трапезарията. От всеки ъгъл приятно и вълнуващо го облъхваше неговото минало, първата му младост, любовта го тласкаше да огледа отново всичко, пак да чуе всички звуци, камбаната за вечерня и неделния тържествен звън, шуменето на тъмния воденичен поток в неговите тесни, покрити с мъх стени, шума от сандалите по каменните плочи, вечерното протракване на връзката с ключове, когато братът вратар отива да заключва. До каменното корито, което събираше дъждовната вода от покрива на трапезарията на послушниците, все още живееха, растяха същите дребни треви, здравец и живовляк и старата ябълка в градината на ковачницата още простираше широко разперените си все така попукани клони. Всеки път по-силно от всичко друго го вълнуваше звукът на малката училищна камбана и особено когато в часа за почивка виждаше всички ученици да трополят надолу по стълбите към двора. Колко млади, глупави и хубави бяха детинските им лица! Дали наистина самият някога е бил толкова млад, толкова тромав, хубав и наивен?
Но още през първите дни освен добре познатия манастир той намери и още един почти непознат, който се наби в очите му и ставаше все по-важен за него, но твърде бавно се свързваше с някогашното. Защото тук, макар да не бе добавено нищо ново и всичко да бе останало каквото е било през ученическите му години и преди столетие или повече, той не го гледаше с очите на ученик. Голдмунд виждаше и чувстваше мащаба на тези постройки, сводовете на църквата, старите картини, каменните и дървените фигури по олтарите, в порталите — и макар да не откриваше нищо, което и тогава да не е било на мястото си, все пак едва сега схващаше красотата на тези предмети и на духа, който ги бе създал. Виждаше старото каменно изваяние на Божията майка в горния параклис, обичаше го толкова много още като момче и бе го рисувал, но едва сега го съзерцаваше с будни очи и прозря, че то беше чудно произведение и че никога и с най-добрата, и с най-успешната си работа няма да го надмине. А такива удивителни неща имаше много и всяко съществуваше не само за себе си, не беше случайно, а всичко произлизаше от един и същ дух, стоеше между старите стени, колони и сводове като в своя естествена родина. Това, което тук през няколко столетия е било градено, ваяно, рисувано, оживено, замислено и заучено, беше от един ствол, един дух и взаимно си подхождаше, както си подхождат клоните на някое дърво.