— Разбирам те едва наполовина, но какво собствено значи да се осъществиш?
— Това е философско понятие, не мога да го изразя другояче. За нас, учениците на Аристотел и свети Тома, то е най-високото от всички понятия — съвършеното битие. Съвършеното битие е Бог. Всичко друго, което съществува, е само половина, то е част и е в процес на формиране, смесено е, състои се от възможности. Бог обаче не е смесица, той е едно, няма възможности, а е съвършена действителност. Ние обаче сме тленни, ние сме формиращи се, ние сме възможности, за нас няма съвършенство, няма пълно битие. Там обаче, където крачим от потенциалното към делото, от възможност към осъществяване, имаме част от пълното, истинското битие, с една степен се приближаваме до съвършеното и божественото. Това ще рече да се осъществиш. Ти естествено познаваш този процес от собствен опит. Нали си художник и си създал няколко творби. Ако на теб наистина ти се е удала такава една фигура, ако си освободил образа на един човек от случайното, ти си постигнал чиста форма — тогава като художник си осъществил този човешки образ.
— Разбрах.
— Ти ме виждаш, приятелю Голдмунд, на място и длъжност, където собствената ми природа е улеснена да се осъществи. Виждаш ме да живея сред общност и със стари традиции, които ми отговарят и ме подпомагат. Манастирът не е небе, той е пълен с несъвършенства, но все пак за хората от моя тип порядъчно воденият отшелнически живот е безкрайно по-насърчителен от светския. Не искам да говоря за нравственото, но дори само практически чистото мислене, чието упражняване и преподаване е моята задача, изисква известна защита пред света. Следователно в нашата обител на мен ми е много по-лесно да се осъществявам, отколкото е било за теб. Това, че въпреки всичко ти си намерил път и си станал художник, ме изпълва с голямо възхищение. Защото на теб ти е било много по-тежко.
Голдмунд се изчерви от смущение заради похвалата, но и от радост. Прекъсна приятеля си, за да го отклони.
— Мога да разбера повечето от това, което искаш да ми кажеш. Едно обаче все още не се побира в главата ми. Онова, което наричаш „чисто мислене“, значи твоето така наречено мислене е без образи, оперира с думи, при които не можеш да си представиш нищо.
— Е, с един пример би си го изяснил. Помисли за математиката! Какви представи съдържат числата? Или знаците плюс и минус? Какви образи съдържа едно уравнение? Никакви. Ако ти решаваш някоя аритметична или алгебрична задача, при това не ти помага никаква представа, вътре в заучената мисловна форма ти осъществяваш една формална задача.
— Така е. Нарцис, ако ми напишеш поредица от числа и знаци, то аз мога без всякакви представи да ги обработя, ръководен от плюс и минус или от квадрати, скоби и тъй нататък, и да постигна решаването на задачата. Това ще рече — можех някога, днес вече не бих могъл, отдавна не. Но не съм в състояние да помисля, че решаването на подобна формална задача има някаква друга стойност освен на гимнастика за ума на учениците. Да учиш смятане е много добре, но го намирам безсмислено и детинско, ако човек през целия си живот стои над подобни аритметични задачи и вечно трябва да изпълва хартията с редици от числа.
— Лъжеш се, Голдмунд. Ти приемаш, че с това прилежно смятане човек решава все нови задачи, давани му от учител, ала той и сам може да си поставя въпроси, те могат да възникват у него като неопровержими сили. Трябва да си пресметнал и измерил математически някое действително и някое фиктивно пространство, преди да се осмелиш и се заемеш като мислител с проблема на пространството.
— Да, съгласен съм. Но проблемът за пространството като чисто мисловен всъщност не ми изглежда обект, за който един мъж може да пилее труда и годините си. Думата „пространство“ за мен не означава нищо и не заслужава да се мисли върху нея, докато при това не бих могъл да си представя едно действително пространство, примерно звездното пространство; да наблюдаваш и измерваш него във всеки случай не ми изглежда недостойна задача. Усмихнат, Нарцис го прекъсна: