Но не винаги му се удаваше. Понякога вечер, след часове на ревностен труд, той не намираше спокойствие, съсредоточеност, неведнъж забравяше упражненията, а много пъти, когато се стремеше към вдълбоченост, му пречеше и го измъчваше мисълта, че в края на краищата четенето на молитва е детинско старание за един бог, който изобщо не съществува или не би могъл да му помогне. Голдмунд се оплака на приятеля си за този смут.
— Продължавай — каза Нарцис, — ти обеща и трябва да издържиш. Не следва да размишляваш над това, дали Бог чува твоята молитва и дали Бога, когото би искал да си представиш, изобщо го има. Не бива да разсъждаваш и дали старанията ти са детински в сравнение с това, към което се обръщат молитвите ни, всяко наше действие е детинско. По време на упражненията, е потребно напълно да си забраниш тези глупави детински мисли. Трябва да изричаш своя „Отче наш“ и химна на Дева Мария и да се отдаваш на думите, да се изпълваш от тях приблизително, както при пеене или свирене на лютня не следваш никакви мъдри мисли и разсъждения, а се стремиш всяко докосване до струните и вземането на тон подир тон да е възможно най-чисто и съвършено. Когато човек запява, не размисля дали пеенето му е полезно или не, а просто пее. Така трябва и да се молиш.
И отново успя. Отново неговото напрегнато и жадно „аз“ угасна под широкия свод на манастирския ред, отново почтителните думи се редяха и се издигаха като звезди.
С голямо задоволство абатът виждаше, че след изтичането на времето за покаяние и вземането на причастие Голдмунд продължава да извършва всекидневните упражнения седмици и месеци наред.
По това време и работата му много напредна. От дебелата основна подпора на стълбището израсна малък, бликащ свят от изображения на растения, животни и хора, а сред тях — образът на библейския патриарх Ной между лозови листа и гроздове, една картинна книга и възхвала на творението и на неговата красота в свободна игра, но водена от таен ред и овладяност. През всичките месеци никой не видя създаденото освен Ерих, който при това можеше да извършва само груба работа и нямаше никаква друга мисъл, освен някога да стане художник. В някои дни и той не биваше да влиза в работилницата, в други Голдмунд го взимаше със себе си, даваше му указания, оставяше го да се опитва да работи и бе радостен, че има последовател и ученик. Ако това произведение бъдеше завършено, и то сполучливо, мислеше да измоли от баща му разрешение да възпитава Ерих като свой постоянен помощник.
В най-добрите си дни, когато всичко в него беше съзвучие и незасенчено от никакво съмнение, Голдмунд работеше над фигурите на евангелистите. Най-добре, така му се струваше, бе сполучил с фигурата, в която вложи чертите на абат Даниел. Обичаше я много, лицето й излъчваше невинност и доброта. От фигурата на майстор Никлаус не бе толкова доволен, макар Ерих тъкмо на нея да се удивляваше най-много. Тя издаваше раздвоеност и тъга, изглеждаше пълна с високи творчески замисли и едновременно с отчайващо познание за нищожността на творчеството, изпълнена с мъка по изгубеното единство и невинност.
Когато фигурата на абат Даниел бе завършена, той поръча на Ерих да почисти работилницата. Всички други творби покри с платна и остави да се вижда на светло само тази фигура. Тогава отиде при Нарцис и изчака, тъй като той беше зает, търпеливо чак до другия ден. После в часовете за обяд заведе приятеля си в своята работилница пред фигурата.
Нарцис стоеше и гледаше. Стоеше и не бързаше, не се помръдваше. Наблюдаваше фигурата с вниманието и загрижеността на учен. Изправен зад него, Голдмунд, мълчалив, се мъчеше да обуздае бурята в сърцето си. „Ох — мислеше той, — ако сега един от двама ни не издържи, ще бъде лошо. Ако моето произведение не е достатъчно добро или ако той не може да го разбере, тогава цялата ми работа тук загубва стойността си. Би трябвало още да почакам.“