— Отдавна схванах. Нашето мислене е постоянно абстрахиране, вглеждане отвъд сетивното, опит да се изгради чисто духовен свят. Ти обаче взимаш присърце тъкмо най-непостоянното и смъртното и обявяваш за смисъл на света именно преходното. Не откъсваш погледа си от него, а му се отдаваш и чрез своята преданост то става най-възвишеното, става иносказание за вечното. Ние, мислителите, се опитваме да се приближим до Бог, като извеждаме света от него. Ти се приближаваш до Бога, като обичаш неговото творение и още веднъж го претворяваш. И двете са човешко дело и са недълговечни, но изкуството е по-невинно.
— Не зная, Нарцис. Но да се приключи с живота, да се предотврати отчаянието, на вас, мислителите и теолозите, все пак ви се удава по-добре. Отдавна не ти завиждам за твоята наука, приятелю мой, но ти завиждам за спокойствието, за овладяността, за твоя мир.
— Не бива да ми завиждаш, Голдмунд. Няма мир, какъвто ти си го представяш. Разбира се, съществува мир, но не такъв, който да е внедрен в нас за дълго и да не ни напуска, има само един мир, а той винаги отново и отново бива извоюван с непрестанни борби и трябва да бъде завоюван ден след ден. Ти не ме виждаш да се боря, не познаваш нито моите борби при изследванията, нито борбите ми в килията за молитва. Хубаво е, че не ги знаеш. Виждаш само, че съм по-малко податлив на настроения, и смяташ това за мир. То обаче е борба, борба и жертва, както във всеки истински живот, както и в твоя.
Нека не спорим за това. И ти не виждаш всички, мои борби. И аз не зная дали можеш да разбереш какво ми е на сърцето, когато размисля, че следва скоро да завърша тази творба. Тя наистина ще бъде отнесена и изложена, тогава ще се произнесат няколко похвални думи за мен, после ще се върна в голата празна работилница, натъжен от всичко, което не съм успял да постигна в моето произведение и което вие, другите, изобщо не сте могли да видите, а душата ми ще бъде толкова празна и ограбена, както и работилницата.
— Възможно е да е така — каза Нарцис — и никой от нас да не успява да разбере напълно другия. Но общо за всички хора с добра воля е това, че нашите дела в края на краищата ни засрамват, че винаги бихме искали да ги започнем отново и че жертвата трябва да се принася отново.
Няколко седмици по-късно голямата работа на Голдмунд беше завършена и изложена. И се повтори онова, което той отдавна беше преживял: неговата творба премина в собственост на другите — беше съзерцавана, обсъждана, хвалена, прославяха го и му оказваха чест; но сърцето му и неговата работилница стояха празни и сам вече не знаеше дали произведението му заслужаваше жертвата. На другия ден след откриването той беше поканен на обяд при отеца, имаше празнично меню и бе поднесено от най-старото вино на манастира; Голдмунд преглъщаше вкусната риба и готвеното от дивеч и повече от старото вино го сгря съчувствието и радостта, с които Нарцис го поздрави за делото му и за отдадената му почит.
Една нова работа, пожелана и поръчана от абата, вече беше скицирана — олтар за параклиса на Дева Мария в Нойцел, който принадлежеше към манастира и където един от отците на „Мариаброн“ служеше като пастор. За този олтар Голдмунд искаше да направи фигура на Дева Мария и с нея да увековечи един от незабравимите образи на младостта си, красивата плаха рицарска дъщеря Лидия. Останалото от тази поръчка не бе толкова важно за него, но му се струваше подходящо: участвайки в нея, Ерих да изработи необходимото за своята калфенска работа. Ако Ерих докажеше способностите си, оправдаеше очакванията, то Голдмунд щеше да има завинаги един добър сътрудник, който можеше да го замести и да го освободи само за ония работи, които още му лежаха на сърцето.
Сега той търсеше дървета за олтара заедно с Ерих и го караше да ги обработва. Голдмунд често го оставяше сам, отново бе подел своите скиталчества и далечни разходки из гората; когато веднъж не се прибра няколко дни, Ерих съобщи на абата, той също се страхуваше да не би да си е тръгнал завинаги. Междувременно Голдмунд се върна, цяла седмица работи над фигурата на Лидия, после отново започна да скита.
Той имаше грижи; откакто бе завършил голямата си работа, животът му бе станал нередовен, пропускаше утринните литургии, беше дълбоко неспокоен и недоволен. Напоследък много често мислеше за майстор Никлаус и дали и той самият няма скоро да стане такъв, какъвто беше Никлаус, прилежен, честен и изкусен майстор, но несвободен, немлад. Неотдавна едно малко преживяване го бе накарало да се замисли. При своите обиколки бе срещнал едно селско момиче на име Франциска, което много му харесваше, така че той положи усилия да го очарова и приложи всичките си някогашни изкуства на ухажор. Момичето на драго сърце слушаше неговото бъбрене, усмихваше се ощастливено на шегите му, но отклони ухажванията и той за първи път долови, че изглежда стар на една млада жена. Вече не отиде при нея, но не бе забравил случая. Франциска имаше право. Голдмунд бе станал друг, чувстваше го сам. И все пак работата не беше в няколкото рано посивели кичура в косите и бръчките около очите, по-скоро бе в същината, в душата; той се чувстваше стар, намираше, че страшно много е заприличал на майстор Никлаус. С неудоволствие се самонаблюдаваше и повдигаше рамене; не беше свободен, водеше уседнал живот, не бе орел или заек, а бе станал домашно животно. Докато обикаляше околностите, търсеше дъха на миналото, повече спомена за някогашното си бродене, отколкото за нови странствания и нова волност, търсеше копнежно и недоверчиво като някое куче, загубило дирята на дивеча. И все едно дали оставаше извън манастира ден-два, дали малко се бе поразходил или празнувал, то неотклонно нещо го теглеше отново назад, съвестта му биваше утежнена, чувстваше, че работилницата го чака, чувстваше се отговорен за започнатия олтар, за подготвеното дърво, за помощника Ерих. Вече не беше свободен, вече не беше млад. И реши твърдо: когато бъде завършена фигурата на Лидия-Мария, ще предприеме пътуване и ще се опита още веднъж да поживее като странник. Не беше добре толкова дълго време да прекарва в манастир и единствено сред мъже. За монаси това може и да е добре, но не и за него. С мъжете човек може да говори красиво и умно, те имат разбиране за работата на художника, но всичко друго — бъбренето, нежностите, играта, любовта, удоволствието, за което не се замисляш, не вирее сред мъже, за това са необходими жени и странстване, шляене и нови и нови образи. Всичко около Голдмунд тук бе малко посивяло и сериозно, някак тежко и мъжествено. И той бе заразен от това, то бе проникнало в кръвта му.