Голдмунд се бави и се колебае да отпътува; като че ли действително на драго сърце би повтарял последната фина доработка на фигурата, за да поостане още. Отминаваха ден след ден и той все още имаше да уреди едно или друго. Нарцис, макар е мъка да възприемаше мисълта за предстоящото сбогуване, понякога леко се усмихваше на влюбеността на Голдмунд и на тази невъзможност да се откъсне от фигурата на Мария.
После обаче един ден все пак Голдмунд го изненада, внезапно дойде да се сбогува. Неочаквано бе взел решението си. В нови дрехи и с нова барета той дойде при Нарцис, за да си вземе сбогом. Още преди известно време се бе изповядал и причестил. Сега се отби да каже сбогом и да получи благословията за път. И за двамата раздялата беше трудна и Голдмунд се преструваше на по-стегнат и по-безразличен, отколкото беше в сърцето си.
— Дали ще те видя отново? — попита Нарцис.
— О, да, ако твоят хубав кон не ми счупи врата, положително ще ме видиш отново. Иначе тук не би имало друг, който още да те нарича Нарцис и да ти създава грижи. Надявай се на това. Не забравяй да държиш Ерих под око. И никой да не докосва моята фигура! Тя ще остане да стои в стаичката ми, както казах, и не бива да ми взимаш ключа от ръката!
— Радваш ли се на пътуването? Голдмунд смигна с око.
— Е, да. Радвах се. Така е. Но сега, когато трябва да потегля с коня, това не ми изглежда толкова радостно, колкото може да се помисли. Положително ще ми се присмееш, но съвсем не се разделям с лекота, а тази привързаност не ми харесва. Тя е като болест. Младите и здрави хора не страдат от нея. Майстор Никлаус бе същият. Е, хайде да не бъбрим за безполезни неща! Благослови ме, скъпи, искам да потегля!
И Голдмунд потегли.
В мислите си Нарцис много повече бе зает със своя приятел, тревожеше се и копнееше за него. Дали ще се върне отлетялата птичка, милият скитник? Е, дали този чуден, обичан човек отново ще се увлече по своя лъкатушен безволев път и дали ще блуждае, като се наслаждава и проявява любопитство към света и следва своите силни тъмни подтици бурно и ненаситно, същинско голямо дете? Нека Бог бъде с него, нека се върне здрав! А сега той, пеперудата, отново се носеше надлъж и нашир, отново грешеше; Голдмунд прелъстяваше жени, отдаваше се на своите наслади, може би отново бе застрашен от смъртен удар, от беда, от затвор, можеше и да загине. Колко грижи, колко тревоги му създаваше това русо момче, което, макар да се оплакваше, че вече старее, гледаше с такива детински очи! Как да не се страхуваш за него? И все пак Нарцис от сърце му се радваше. Всъщност му харесваше, че това упорито дете, което толкова трудно можеше да бъде обуздано, има подобни странни желания, че сега отново бе потеглило и трябваше да му дойде умът в главата.
Всеки ден, в един или друг час мислите на абата се връщаха към неговия приятел с обич и копнеж, с благодарност и грижа, понякога също с колебание и самоупрекване. Може би ако сам не му бе издал колко много го обича и колко малко желае той да бъде друг и колко богат и щастлив е станал чрез неговото изкуство? Почти нищо не бе му говорил за това, може би твърде малко — кой знае дали не би успял да го задържи.
Но чрез Голдмунд той бе станал не само по-богат, чрез него бе станал и по-беден, по-беден и по-слаб, и, разбира се, беше добре, че не издаде това пред приятеля си. Светът, в който живееше и където бе родината му, неговият свят, неговият манастирски живот, санът, учеността, добре свързаната структура на идеите му често биваха силно разтърсвани чрез приятеля и ставаха двусмислени. Нямаше съмнение: погледнато от страна на манастира, откъм разума и морала, собственият му живот бе по-добър, по-правилен, по-постоянен и уреден, образцов, беше живот на ред и строга служба, на постоянни жертви и на винаги нов стремеж към яснота и справедливост, беше много по-чист и по-хубав от живота на човека на изкуството, на скитника и прелъстителя на жени. Но погледнато отгоре, от страна на Бога, действително ли редът и дисциплината на едно образцово битие, отказът от света и чувственото щастие, отдалечаването от нечистотата и кръвта, оттеглянето във философията и смирението бяха по-добри от живота на Голдмунд? Наистина ли човекът бе създаден за това да води добре уреден живот, чиито часове и задължения се насочват и определят от камбаната за молитва? Наистина ли човек бе създаден, за да изучава Аристотел и Тома Аквински, да знае гръцки, да умъртвява чувствата си и да бяга от света? Не беше ли сътворен от Бога с чувства и инстинкти, с кървави загадки, със способност за грях, за удоволствие и за отчаяние? Все около тези въпроси кръжаха мислите на абата, щом се спираха на приятеля му.