Да, може би не беше само по-детско и по-човешко да водиш живот като на Голдмунд, накрая то видимо беше и по-смело, и по-велико да се оставиш на жестокия поток и на хаоса, да извършиш грехове и да поемеш върху себе си горчивите им последствия, вместо изолиран от света, с измити ръце да водиш чист живот, да си уредиш една красива, съвсем хармонична градина от идеи и безгрешен да се разхождаш край нейните грижливо пазени лехи. Навярно беше по-тежко, по-смело и по-благородно с изпокъсани обувки да вървиш през гори, по селски пътища, да понасяш пек и дъжд, глад и беди, да играеш с радостите на чувствеността и да ги заплащаш със страдания.
Във всеки случай Голдмунд му бе показал, че един предопределен за възвишеното човек може да отиде твърде далеч в кървавата, в опияняващата стихийност на живота и пак да изплува, да бъде омърсен с много прах и кръв, без да стане подъл и дребнав, без да убие божественото в себе си; бе показал, че той може да се лута през най-дълбокото помрачаване, без в светилището на душата му да угасне божественият пламък и творческата сила. Нарцис беше вникнал дълбоко в объркания живот на своя приятел, без от това нито любовта, нито вниманието му към него да бяха отслабнали. Не и откакто бе видял как изпод опетнените ръце на Голдмунд израстват тези чудни безмълвно живи, прояснени от вътрешна стойност и ред изваяния, бе видял съкровената одухотвореност на излъчващите светлина лица, а също и невинните растения и цветя, умоляващите или благославящите ръце, всички тези смели и кротки, горди или свети жестове; оттогава той добре знаеше, че в това непостоянно сърце на художник и на прелъстител съществува обилие от светлина и божия благодат.
Лесно му беше в техните общи разговори да създава у приятеля си впечатлението, че го превъзхожда, на неговата страстност да противопоставя своята овладяност и своите идейни категории. Но нима всеки малък жест на някоя от фигурите на Голдмунд, всяко око, всяка уста, всяка клонка или гънка на дреха не бяха по-действителни, по-живи и незаменими от всичко, което може да постигне един мислител? Нима този художник, чието сърце така се разпъва от противоречия и мъки, не бе изобразил за безброй хора — днешни и утрешни — символните образи на своите беди и стремежи, фигури, към които неизброими ще могат да се обърнат с благоговение и почитание, със сърдечен страх и копнеж, за да намерят в тях утеха, сила и потвърждение.
Усмихнат и тъжен, Нарцис си спомняше всички сцени от ранната им младост, когато той бе водил и поучавал своя благодарен приятел. Голдмунд бе приемал с благодарност и винаги бе признавал неговото превъзходство и водачество. А после безмълвно бе предоставил творбите си, родени от бурята и страданието на неговия изтерзан живот — никакви думи, никакви поучения, никакви обяснения, никакви предупреждения, а истински възвишен живот. В сравнение с това колко беден беше той самият със своите знания и монашеска дисциплина, със своята диалектика! Мислите му кръжаха около тези въпроси. И както някога, преди много години, той се бе намесил в младостта на Голдмунд, бе го разтърсил и предупредил и поставил неговия живот в ново пространство, така приятелят му със завръщането си му бе създал грижи, бе го разтърсил и тласнал към съмнение и самопроверка. Голдмунд беше равностоен нему. Нарцис не му бе дал нищо, което многократно да не бе получил отново.
Приятелят, който потегли на кон оттук, му остави време за размисъл. Седмиците отминаваха, отдавна прецъфтя кестеновото дърво, отдавна млечносветлите зелени букови листа потъмняха, станаха твърди и грапави, отдавна щъркелите над порталната кула мътиха, добиха малки и ги научиха да летят. Колкото по-дълго Голдмунд не се завръщаше, толкова повече Нарцис виждаше какво е притежавал в негово лице. В манастира имаше неколцина учени отци — един познавач на Платон, друг отличен граматик, един или двама теолози, тънки аналитици. Сред монасите бяха и неколцина верни, добросъвестни люде, които се отнасяха сериозно към делото си, Но Нарцис нямаше равен на себе си, никого, с когото сериозно да се сравни. Тъкмо това, незаменимото, можеше да му даде единствен Голдмунд. И му беше тежко сега отново да се лишава от него. С копнеж мислеше за оня, който бе далеч.
Той често отиваше в работилницата отсреща, насърчаваше помощника Ерих, който продължаваше да работи над олтара и много се боеше от завръщането на своя майстор. Понякога абатът отключваше стаичката на Голдмунд, където стоеше изображението на Мария, предпазливо повдигаше платното от фигурата и поседяваше при нея. Не знаеше нищо за нейния произход, Голдмунд никога не му разказа историята на Лидия. Но чувстваше всичко, виждаше, че тази девича фигура дълго е живяла в сърцето на неговия приятел. Може би той я бе прелъстил, може би измамил и изоставил. Но във всеки случай я бе приел в душата си и запазил, по-верен и от най-добрия съпруг, а накрая, може би след много години, през които никога вече не бе я видял, направи тази красива, вълнуваща фигура на девойка и в лицето й, в позата, в нейните ръце бе вложил всичката нежност, удивление и копнеж на влюбен. И по фигурите на пулта за четене в трапезарията той долавяше едно или друго от историята на своя приятел. Това бе историята на скитник по пътищата и човек на страстите, бездомник и неверник, но онова, което бе останало тук от него, всичкото бе добро и вярно, преливаше от жива любов. Колко тайнствен бе този живот, колко мрачни и увличащи течаха неговите потоци и колко благородно и ясно бе постигнатото тук!