Нарцис се бореше. Той превъзмогна това, верен, остана в своята орбита, не пропусна нищо от строгата си служба. Но страдаше от загубата, страдаше и от незнанието колко много сърцето му, което трябваше да принадлежи само на Бог и на собствения сан, бе привързано към един приятел.
20
Лятото си отиваше, мак и метличини, къклица и астри увяхваха и изчезваха, жабите утихваха и щъркелите летяха високо, готвеха се за сбогуване. Тогава се завърна Голдмунд!
Яви се един следобед при тих дъжд и не влезе в манастира, а от портата веднага отиде в работилницата си. Бе дошъл пеша, без кон.
Когато го видя да влиза, Ерих се сепна. Наистина го позна от пръв поглед и сърцето му заби развълнувано, но все пак му се струваше, че се е завърнал съвсем друг човек, някакъв лъже-Голдмунд, много по-стар, с хлътнало, полуугаснало прашно сиво лице, с болезнено страдащи черти, в които обаче не бе изписана болка, а по-скоро усмивка — добродушна, старческа търпелива усмивка. Той вървеше мъчително, влачеше се, имаше вид на болен и безкрайно уморен. Този променен чужд Голдмунд гледаше странно своя млад помощник в очите. Той не вдигна никакъв шум около завръщането си, държеше се така, сякаш просто идваше от съседната стая и бе стоял все тук.
Подаде му ръка и не изрече нищо, никакъв поздрав, никакъв въпрос, никакъв разказ. Изговори само „трябва да спя“, изглеждаше страшно уморен. Отпрати Ерих и отиде в своята стая, която се намираше редом с работилницата. Тогава сне шапката си и я пусна на пода, събу обувките и пристъпи към леглото. В дъното на помещението съгледа своята Мадона, закрита с платна. Кимна й, но не отиде до нея да свали платната и да я поздрави. Вместо това се завлече до прозореца, видя объркания Ерих да чака и му извика:
— Ерих, няма нужда да казваш на никого, че съм дошъл. Много съм уморен. Има време до утре.
После легна с дрехите върху леглото. Подир известно време, тъй като сънят му още не идваше, Голдмунд стана, тромаво отиде до стената, на която висеше малко огледало, и се взря в него. Внимателно се вглеждаше в образа, който се появи отсреща в огледалото — един уморен Голдмунд, уморен, стар и посърнал мъж, със силно посивяла брада. От малката мътна огледална равнина го гледаше стар, някак запуснат мъж, едно добре познато лице вече бе станало чуждо, то като че ли не беше истински живо и като че ли малко го интересуваше. Напомняше му за едно или друго от лицата, които бе познавал, донякъде за майстор Никлаус, донякъде за стария рицар, който някога му бе поръчал облекло на паж, донякъде за свети Яков от църквата, за стария брадат свети Яков, който в своята поклонническа шапка изглеждаше прастар и сив, но въпреки всичко в действителност бодър и добре.
Старателно Голдмунд четеше по лицето в огледалото, сякаш беше важно, бе му присърце да се осведоми за този чужд човек. Той му кимна и го позна отново; да, беше той самият, лицето отговаряше на усещането, което имаше за себе си. От пътуването тук се бе завърнал един много уморен и някак вече притъпен стар човек, невзрачен мъж с лице, което не можеше да събуди възхищение, и все пак той нямаше нищо против него, то дори му харесваше; в лицето съществуваше нещо, което липсваше на предишния хубав Голдмунд, при цялата умора и съсипаност оставаше един оттенък на доволство или дори на равнодушие. Усмихна се безмълвно на себе си и видя своето отражение също да се смее — от пътуването бе довел в манастира един хубав човек. От своя малък ездачески излет Голдмунд се бе прибрал здравата изтощен и отънял, бе загубил не само коня, пътната чанта и талерите си, бе загубил и друго — бяха изчезнали младостта, здравето, самоувереността, руменината по бузите, остротата на погледа. Въпреки това образът му харесваше, този стар слаб човек в огледалото му бе по-мил от оня Голдмунд, какъвто бе толкова дълго. Сегашният беше по-стар, по-сух, по-жалък, но беше и по-безобиден, по-доволен, по-примирен, с него можеше да се разбира по-добре. Той се усмихна и смигна с един от вече сбръчканите си клепачи. После отново легна в леглото и сега вече се унесе в сън.