— Мира с Бога ли имаш предвид? Не, този мир не съм намерил. Не желая мир с него. Той е устроил света зле, не бива да го възхваляваме. Пък и едва ли има значение за него дали аз ще го прославям или не. Направил е лош света. Но с болките в гърдите ми сключих мир, това е така. По-рано не можех търпеливо да понасям болки, макар понякога да бях на мнение, че лесно ще посрещна смъртта, но въпреки всичко това беше заблуда. Когато стана сериозно, през онази нощ в затвора на граф Хайнрих, бе проличало: просто не можех да умра, бях още много силен и твърде буен, те би трябвало по два пъти да нанасят смъртоносен удар на всеки мой крак и ръка. Сега обаче е друго. Говоренето изморяваше Голдмунд, гласът му ставаше по-слаб. Нарцис го помоли да се щади.
— Не — отвърна той, — искам да ти кажа всичко. По-рано бих се срамувал да го разкрия. Ти щеше да се смееш. Именно тогава, когато се качих на моя кон и тръгнах оттук, това не беше потегляне към неизвестността. До мен бе стигнал слух, че граф Хайнрих отново е в този край и отново с него е любовницата му Агнес. Е, добре, на теб не ти се струва важно, днес и на мен не ми изглежда важно. Но тогава вестта така властно ме покори, че не мислех за нищо друго освен за Агнес; тя беше най-красивата жена, която бях познавал и обичал, исках да я видя отново, исках още веднъж да бъда щастлив с нея. Яздех и след една седмица я намерих. Там, в оня час, се извърши промяната с мене. И тъй намерих Агнес, тя беше все така красива, намерих я и открих възможност да се появя пред нея и да си поговорим. И представи си, Нарцис, тя вече не искаше да знае за мен! Бях твърде стар за нея, вече не бях хубав и достатъчно забавен. Агнес вече нищо не очакваше от мене. Всъщност с това моето пътуване завърши. Но продължих да яздя по-нататък, не исках така разочарован и жалък да се завръщам при вас, а така, както яздех — съвсем изоставен вече от силата и младостта, от мъдростта, — паднах заедно с коня в някаква бездна и в един поток, счупих си ребрата и останах да лежа във водата. Тогава за първи път познах истинските болки. Още със самото падане усетих, че вътре в гърдите ми нещо се счупи, а счупването ме зарадва, чух звука му с удоволствие, бях примирен с това. Лежах във водата и разбрах, че трябва да умра, но всичко беше съвсем различно от случилото се някога в ареста. Нямах нищо против, умирането вече не ми изглеждаше лошо. Усещах същите силни болки, които оттогава се повтарят често, при това имах един сън или видение, наречи го както искаш. Лежах, а в гърдите ми гореше болка, бранех се и крещях, но чувах и един глас да се смее, който не бях долавял от дните на детството си. Беше гласът на майка ми, дълбок женски глас, пълен с наслада и любов. И тогава видях, че беше тя, че бе при мен и ме държеше на скута си, че майка бе отворила гръдта ми и пръстите й бяха дълбоко в гърдите ми между ребрата, за да изтръгнат моето сърце. Когато видях и разбрах това, то вече не ми причиняваше болка. И сега, щом тези болки се върнат, те вече не са мъчителни, не са врагове, те са майчините пръсти, които измъкват сърцето ми. Правят го прилежно. Понякога притиска и стене, като че ли изпитва наслада; понякога се смее и тананика нежни тонове. Понякога тя не е при мене, а горе на небето, виждам лицето й сред облаците, голямо колкото облак, там тя се носи, усмихва се тъжно, а тъжната й усмивка се впива в мен и изтегля сърцето ми от гърдите.
Отново и отново той говореше за нея, за майката.
— Знаеш ли какво? — попита Голдмунд в един от последните си дни. — Някога бях забравил моята майка, но ти със заклинание мия върна. И тогава това ми причиняваше голяма болка, сякаш животински муцуни ръфаха вътрешностите ми. Тогава бяхме още младежи, хубави млади момчета бяхме ние. Но още тогава майка ми ме зовеше и аз трябваше да я следвам. Тя бе навред. Тя беше циганката Лизе, тя беше красивата Мадона на майстор Никлаус, тя беше животът, любовта, насладата, но тя беше още и страхът, гладът, нагонът. Сега тя е смъртта, пръстите й са в гърдите ми.
— Не говори толкова много, мили. Почакай до утре. Голдмунд го погледна в очите със своята усмивка, с онази нова усмивка, която бе донесъл от пътуването, а тя бе толкова старческа и толкова крехка, че понякога изглеждаше и малко слабоумна, понякога светваше като чиста доброта и мъдрост.
— Мили мой — прошепна той, — не мога да чакам до утре. Трябва да се сбогувам с теб и на прощаване да ти кажа всичко. Изслушай ме още един миг. Искам да ти разкажа за майка си и че тя е сключила пръстите си около моето сърце. От няколко години най-скъпата, най-тайнствената ми мечта беше да изработя фигура на майката, за мен тя беше и най-светият от всички образи; където и да бях, винаги го носех в сърцето си — една фигура, преизпълнена от любов, преизпълнена от тайнственост. До неотдавна би ми било непосилно да помисля, че ще умра, без да съм направил оная фигура, да съм претворил оня образ, моят живот би ми се струвал безполезен. А сега виж колко чудно се разбива отношението между нея и мен! Вместо да бъде оформена и изваяна от ръцете ми, тя ме оформя и извайва. Ръцете й са около сърцето ми, ще го откъснат и у мен ще остане пустота. Тя ме изкушава със смъртта, а с мен ще умре и моята мечта — красивата фигура, образът на великата Ева-Майка. Още го виждам и ако ръцете ми биха имали сила, можех да го създам. Но тя не желае това, не желае да направя видима тайната й. Предпочита да умра. Умирам на драго сърце, тя улеснява угасването ми.