И Нарцис размишляваше много за своя приятел. Неговите особени възможности да прозира и по усет да открива характера и предопределението на хората отдавна бяха му разгадали Голдмунд. Цялата живост и лъчезарност на този младеж говореха тъй ясно: той носеше всички белези на човек, силен в сетивното, и душа на богато надарен, навярно на художник, но във всеки случай на човек с особено любвеобилие, чиито предопределение и щастие се състоят в това да бъде въодушевяван и да може да се отдава. Защо тъкмо този човек на любовта, човек с тънки богати сетива, който може така дълбоко да преживява и обича аромата на някое цвете, музиката, утринното слънце, един кон или полета на птица, защо именно той трябваше да бъде обсебен от страстта да стане духовник и аскет? Нарцис размишляваше върху това много и дълбоко. Знаеше, че бащата на Голдмунд бе поощрявал тази встрастеност. Но можеше ли да я предизвика? С какво вълшебство бе омагьосал сина си, че той да повярва в подобно предначертание и дълг? Какъв човек следва да беше този баща? Макар преднамерено твърде често да отваряше дума за него и да бе измъкнал немалко от Голдмунд, Нарцис не можеше да си представи бащата, не можеше да го види. Не беше ли забележително и подозрително това? Когато Голдмунд разказваше за пъстървата, която уловил като момче, описваше някоя пеперуда или имитираше птичи вик, разказваше за свой другар, за куче или просяк, тогава възникваха картини, тогава човек виждаше нещо. А когато говореше за баща си, образ не се появяваше. Не, този баща, ако действително бе толкова важна, могъща, господстваща фигура в живота на Голдмунд, той би го описвал другояче, би бил в състояние да създаде други представи за него! Нарцис нямаше особено високо мнение за този родител, той не му харесваше, понякога дори се съмняваше дали е истинският баща на Голдмунд. Той беше един празен идол. Но откъде пък имаше такава власт? Как бе могъл да напълни душата на Голдмунд с мечти, толкова глъбинно чужди на тази душа?
И Голдмунд размишляваше много. Колкото и да се чувстваше твърдо уверен в сърдечната любов на своя приятел, все пак винаги оставаше тягостното чувство, че той не го взема достатъчно сериозно и всякога го третира като малко дете. А какво ли означаваше и това, че Нарцис постоянно му даваше да разбере: не е равен нему. Но тези размишления не изпълваха целия ден на Голдмунд, той не беше в състояние да се отдава само на размисъл. Имаше да върши и други неща в течение на дългия ден. Често се отбиваше при брата портиер, с когото беше в много добри отношения. Винаги измолваше и се изхитряваше при случай да поязди един или два часа коня Блес, доста се беше сближил и с някои от хората, заселени край манастира, особено с мелничаря; често заедно с неговия ратай дебнеха една видра или печаха палачинки от финото прелатско брашно, което Голдмунд със затворени очи само по миризмата можеше да различи от всички други видове брашна. Макар да прекарваше много време с Нарцис, пак му оставаха по няколко часа, в които се отдаваше на своите стари привички и радости. Най-често богослуженията бяха радост за него, с удоволствие пееше в хора на учениците, с удоволствие се молеше, изричаше молитвите за цяла броеница пред някой от любимите си олтари, слушаше тържествения красив латински на литургията, гледаше как сред облак от тамян църковната златна утвар и украшенията искрят, взираше се в безмълвните и достолепни изображения на светците по колоните, на евангелистите с животните, на Яков с шапката и торбата на пилигрим.