— На това ли се дължи, че толкова често ти не вземаш сериозно моите думи?
Нарцис се позабави с отговора. Сетне с ясен, твърд глас каза:
— Затова е. Трябва да привикнеш, мили Голдмунд, че аз вземам сериозно единствен теб самия. Повярвай ми, вземам сериозно всеки тон от твоя глас, всеки твой жест, всяка усмивка. Но мислите ти не вземам толкова сериозно. Вземам сериозно онова, което намирам у теб за съществено и необходимо. Защо искаш да бъде отдадено особено внимание тъкмо на твоите мисли, след като имаш толкова много други дарби?
Голдмунд се усмихна с горчивина.
— Нали все казвам, ти винаги си ме смятал просто едно дете.
Нарцис остана непоколебим.
— Част от твоите мисли смятам за детински. Спомни си, преди говорихме, че умното дете няма защо да бъде по-глупаво от някой учен. Но когато детето поиска да участва в разговор за науката, тъкмо това ученият няма да приеме сериозно. Голдмунд извика буйно:
— И когато не говорим за наука, ти ми се присмиваш. Например ти винаги се държиш така, сякаш цялата ми благочестивост, моите старания за напредване в учението, моето желание за монашество са просто детинщина.
Нарцис го погледна сериозно.
— Възприемам те сериозно. И не желая за себе си нищо друго, освен ти да бъдеш това, което си напълно. Не си учен, не си и монах — един учен или монах може да се издяла и от по-незначително дърво. Ти смяташ, че ми изглеждаш твърде малко учен, твърде малко логик или твърде малко благочестив. О, не, но за мен си твърде малко верен на себе си самия.
И макар след този разговор, смутен или дори оскърбен, Голдмунд да се оттегли, още подир няколко дни той сам прояви желанието да го продължат. Този път Нарцис успя да му създаде представа за различията в техните натури, която той можеше да възприеме по-добре.
Нарцис се бе разгорещил в приказките, чувстваше, че днес Голдмунд е по-открит за думите му и по-податлив на тях, че има власт над него. Не искаше обаче да бъде подведен от успеха и да каже повече, отколкото възнамеряваше, и все пак допусна да се увлече от собствените си слова.
— Виж — каза той, — има само една-единствена точка, по която те превъзхождам: аз съм буден, докато ти си само в просъница, а понякога и съвсем заспал. Буден наричам човека, който с разум и съзнание познава себе си самия, своите най-интимни, безсъзнателни сили, подтици, слабости и умее да се съобразява с тях. Смисълът на срещата ти с мене е, че ти се учиш тъкмо на това. У тебе, Голдмунд, дух и природа, съзнание и свят на фантазията са много далеч едно от друго. Ти си забравил своето детство, от недрата на душата ти то иска да те спечели. И ще ти причинява страдания дотогава, докато го чуеш. Достатъчно по това! В будността, както казах, аз съм по-силен от теб, с нея те превъзхождам и мога да ти бъда полезен. Във всичко друго, драги, ти ме превъзхождаш и още повече ще бъде така, когато сам намериш себе си.
Голдмунд се бе вслушал с изненада, но при думите „ти си забравил своето детство“ той трепна, сякаш улучен от стрела, без Нарцис да забележи, тъй като — по маниера си — по време на разговора твърде често и за дълго затваряше очи или се взираше пред себе си, като че така намираше думите по-добре. Той не видя как лицето на Голдмунд изведнъж трепна и почна да помръква.
— Да те превъзхождам… аз тебе! — заекна Голдмунд само за да каже нещо, той сякаш се бе вкаменил.
— Разбира се — продължи да говори Нарцис, — натури като твоята със силни и деликатни сетива, одухотворените, мечтателите, поетите, обичащите са различни от нас, от хората на духа, и почти винаги сме превъзхождани от тях. Вашият произход е майчиният. Вие живеете пълнокръвно, на вас са дадени силата на любовта и умението да се преживява. Ние, духовниците, макар често да изглежда, че ръководим и удивляваме вас, другите, не живеем пълнокръвно, живеем в сухота. На вас принадлежи богатството на живота, ваш е сокът на плодовете, ваша — градината на любовта, красивата страна на изкуството. Ваша родина е земята, а наша — идеята. Вие сте застрашени от удавяне в света на чувствата, ние — от задушаване в безвъздушното пространство. Ти си човек на изкуството, аз съм мислител. Ти спиш на гръдта на майката, аз будувам в пустинята. На мен ми свети слънцето, на теб ти светят луната и звездите, твоите сънища са за момичета, моите за момчета…
Голдмунд бе слушал е широко отворени очи как Нарцис говори с известно ораторско самоопиянение. Повечето от неговите думи го пробождаха като мечове; при последните му слова той пребледня и затвори очи. Когато Нарцис забеляза това и изплашен го попита, съвсем пребледнелият с угаснал глас каза:
— Веднъж ми се случи да рухна пред теб и да се разплача, ши си спомняш. Това не бива да се повтори, никога няма да си го простя, а и на тебе не! Сега бързо излез и ме остави сам, ти ми наговори страховити неща.