— Забележителни разговори — каза той и си наложи да бъде спокоен. — Това, което ми описваш, е разговор, който може да се нарече нахлуване в чужда душа. Бих искал да напомня, че това е беседа на пастир, който се грижи за душите, но не си изповедник на Голдмунд, изобщо не си изповедник, още не си посветен. Как е станало, че си говорил на един ученик с наставнически тон и за неща, които спадат към грижата на изповедника? Последиците както виждаш, са лоши.
— Последиците — каза Нарцис кротко, но определено — ние още не знаем, уважаеми отче. Бях малко уплашен от бурното въздействие, ала не се съмнявам, че последиците от нашия разговор ще бъдат добри за Голдмунд.
— Ще видим последиците. Сега не говоря за тях, а за твоето действие. Какво ти даде повод за подобна беседа с Голдмунд?
— Както знаете, той ми е приятел. Имам особена склонност към него и вярвам, че го разбирам твърде добре. Вие наричате моето отношение към него поведение на изповедник. В никакъв случай не съм си присвоил духовнически авторитет. Смятах само, че го познавам малко по-добре, отколкото той самият се познава.
Игуменът вдигна рамене.
— Зная, това е твоята специалност. Да се надяваме, че по този начин не си предизвикал нещо лошо. Болен ли е Голдмунд? Имам предвид, страда ли от нещо? Изтощен ли е? Лошо ли спи? Не се ли храни? Има ли някакви болки?
— Не, до днес беше здрав. Телесно здрав.
— А иначе?
— Душата му във всеки случай боледува. Вие знаете, че той е на възраст, когато борбите с половия нагон започват.
— Зная. Той е на седемнадесет.
— На осемнадесет е.
— Осемнадесет. Е, добре. Достатъчно късно. Но тези борби са нещо естествено, което всеки трябва да преодолее. И само заради тях никой не може да бъде наречен душевно нездрав.
— Не, уважаеми отче, не само заради това. Но Голдмунд още преди страдаше душевно, отдавна, поради което тези борби за него са по-опасни, отколкото за другите. Той страда, както смятам, защото е трябвало да забрави една част от миналото си.
— Така ли? Каква част от миналото?
— Отнася се за неговата майка и всичко свързано с нея. И аз не зная нищо за това, зная само, че там трябва да е изворът на болката му. Именно защото привидно Голдмунд не знае нищо за майка си, освен че рано я е загубил. Но се създава впечатление, сякаш той се срамува от нея, и все пак тя трябва да е тази, от която е наследил повечето свои заложби; защото онова, което може да каже за баща си, не го представя като родител на един толкова хубав, високонадарен и своеобразен син. Зная всичко това не от признания, заключавам по отделни белези.
Игуменът, който отначало леко бе осмивал в себе си тези приказки като многознайнически и надменни и за когото цялата работа беше усилна и досадна, се размисли. Той си спомни бащата на Голдмунд, оня малко неестествен човек, с когото не можеше да си позволи близост. Сега изведнъж си спомни още, тъй като търсеше в паметта си няколкото думи, които тогава мъжът бе казал за майката на Голдмунд. Тя го била опозорила и избягала от него, бе споделил той, и затова се постарал да потисне у синчето си спомена за майката и евентуално унаследения от нея порок. Това му се удало напълно и момчето по своя воля било готово като възмездие за всичко, което липсвало на майката, да посвети живота си на Бога.
Нарцис никога не бе харесвал на игумена толкова малко, колкото сега. И все пак как добре този склонен към размисъл човек се бе справил, всъщност колко добре, изглежда, познаваше Голдмунд!
Накрая, разпитан още веднъж за днешните събития, Нарцис каза:
— За силното сътресение, в което днес Голдмунд изпадна, не съм действал преднамерено. Напомних му, че сам не познава себе си, че е забравил детството си и своята майка. Някоя от моите думи трябва да го е засегнала и да е проникнала дълбоко в душата му до тъмнината, до неопределеността, срещу която толкова отдавна се боря. Той беше като изумен, гледаше ме така, сякаш вече не познаваше себе си, ни мене. Често му бях казвал, че спи, че не е истински буден. Сега той е разбуден, не се съмнявам в това.
Игуменът му разреши да се оттегли без укор, но сега-засега му забрани да посещава болния.
Междувременно отец Анселм бе настанил изпадналия в безсъзнание в едно легло и седеше при него. Видимо не му се бе удало да го върне в съзнание с насилствени средства. Младежът изглеждаше твърде зле. Старият човек със сбръчканото добродушно лице наблюдаваше благожелателно момчето. На първо време провери пулса и преслуша сърцето му. „Положително — мислеше той — момчето е яло нещо невъзможно, шепа киселец или нещо друго глупаво, случва се.“ Нямаше как да види езика му. Отец Анселм обичаше Голдмунд, а не можеше да понася неговия приятел, този ранозрял, прекалено млад учител! Ето в какво беше работата. Сигурно Нарцис бе съвиновник в тази тъпа, глупава история. За какво би било потребно на едно толкова свежо светлооко момче, толкова мило дете на природата, да влиза в близки отношения тъкмо с тъй високомерния учен, със суетния граматик, за когото неговият гръцки е по-важен от всичко живо на света!