Отец Анселм, който бе задрямал във високото кресло до леглото, се събуди. Чу, че болният се обръща, вслуша се в неговото дишане. Предпазливо се изправи.
— Има ли някой тук? — попита Голдмунд.
— Аз съм, не се тревожи, ще запаля лампата.
И той запали висящата лампа. Светлината падна върху сбръчканото му добродушно лице.
— Болен ли съм? — попита младежът.
— Беше загубил съзнание, синчето ми. Дай ми ръката си, нека видим пулса. Как се чувстваш?
— Добре. Благодаря ви, отче Анселм. Вие сте много добричък. Нищо ми няма, само съм много уморен.
— Естествено уморен си. Скоро ще заспиш отново. Преди това пийни глътка топло вино, готово е. Хайде заедно да изпразним по чаша, момчето ми, за добро другарство.
Той грижливо беше държал каничката с греяно вино в съд с гореща вода.
— Ето, че и двамата доста сме поспали — усмихна се лекарят. — Ще си помислиш, бива си го този болногледач, който не може да будува. Е, да, хора сме. А сега хайде да пийнем по малко от това вълшебно питие, малкият ми, няма нищо по-хубаво от едно малко тайно пиршество в нощта. И тъй, наздраве!
Голдмунд се усмихна, чукна се с него и опита. Топлото вино беше подправено с канела и карамфил, подсладено със захар, никога не бе пил такова. Спомни си, че и по-рано веднъж беше болен, тогава Нарцис се бе погрижил. Този път отец Анселм бе мил с него. Много му харесваше, беше крайно приятно и чудно при осветлението на лампичката да лежиш тук и посред нощ да изпиеш със стария отец чаша сладко топло вино.
— Боли ли те стомахът? — попита старецът.
— Не.
— Е, добре, мислех, че може би имаш колики, Голдмунд. Значи причината не е в това. Покажи си езика. Е, и той е добре. Вашият стар Анселм отново нищо не знае. Ти и утре спокойно ще останеш да си лежиш, тогава ще дойда да те прегледам. А свърши ли си виното? Е, хубаво. Дано да ти се отрази добре. Чакай да погледна дали няма още малко. По за половин чаша на всеки от нас ще стигне, ако си го разделим честно. Ама ти хубавичко ни изплаши, Голдмунд. Лежиш там при аркадата като бездиханно дете. Наистина ли не те боли стомахът?
Двамата се засмяха и честно си разделиха остатъка от виното, отецът се шегуваше, а Голдмунд, ободрен, гледаше към него с благодарност и очите му отново бяха посветлели. После старецът отиде да си легне.
Голдмунд лежа още известно време буден; бавно в душата му се завръщаха образите, отново припламваха думи на неговия приятел и още веднъж пред духовния му взор се яви лъчезарна жена, майката; като топъл вятър нейният образ мина през него, като облак от живот, от топлота, от нежност и съкровено предупреждение. О, майко! Как бе станало възможно той да я забрави?
5
И досега Голдмунд бе знаел нещичко за майка си, но само от разказите на другите; вече не притежаваше нейния образ и от малкото, което смяташе, че знае за нея, повечето бе премълчал пред Нарцис. Майката бе нещо, за което не дръзваше да говори, изпитваше срам заради нея. Тя била танцьорка, красива буйна жена от знатен, но недобър и езически произход; бащата на Голдмунд, така разказваше той, я измъкнал от бедност и позор и тъй като не знаел дали не е езичница, я покръстил и посветил в религията; оженил се за нея и я превърнал в уважавана жена. Тя обаче след няколко години на кротост и порядъчен живот отново си спомнила своите стари умения и занимания, предизвиквала дрязги, изкушавала мъже, прекарвала извън дома си дни и седмици, сдобила се със славата на магьосница и накрая, след като мъжът й много пъти я прибирал и отново я вземал при себе си, изчезнала завинаги. Нейната слава се носела още известно време, лоша слава, припламваща като опашката на комета, а после угаснала. Мъжът й бавно се излекувал от годините на неспокойствие, на страх, на позор и от вечните изненади, които тя му поднасяла; вместо непрокопсаната жена сега той възпитавал своето синче, което по лице и фигура много приличало на майка си; мъжът станал мрачен и лицемерно благочестив, внедрил у Голдмунд вярата, че той трябва да отдаде живота си на Бога, за да изкупи греховете на своята майка.
Приблизително това беше, което бащата на Голдмунд се стараеше да разказва за изчезналата си жена, макар с неудоволствие да отваряше дума за нея. Подобни намеци той бе направил пред игумена, когато доведе Голдмунд тук. И всичко бе познато на сина като ужасна легенда, въпреки че се бе научил да я държи настрана и почти да я забрави. Но представата за майката, действителната, беше напълно забравена и загубена — онзи другият, съвсем различният образ, който не бе възникнал от разказите на баща му и на домашната прислуга или от тъмни, диви мълви. Своят собствен, истински преживян спомен за майка си той бе забравил. А сега този образ, звездата от най-ранните му години отново бе изгряла.