— Ела отново — прошепна тя и устата й докосна неговата с детска целувка.
Той бързо притича подир другите през малката градина, олюляваше се през лехите, вдъхваше миризмата на влажна пръст и тор, одраска и разрани ръката си на един розов храст, покатери се през оградата и затропа подир другарите си към селото, а после към гората. „Никога вече“ — заповедно изрече неговата воля. „Утре отново“ — хълцайки, молеше сърцето му.
Никой не срещна нощните птици — необезпокоени от никого, те се върнаха в „Мариаброн“ през потока, през мелницата и двора с липите, по заобиколни пътища, през навеси и разделени от колони прозорци — в манастира и в спалнята.
На сутринта дългият Еберхард трябваше да бъде разтърсен здравата, за да се събуди, толкова дълбок бе сънят му. Всички те бяха навреме на утринната литургия, на закуска и в лекционната зала; но Голдмунд изглеждаше зле, толкова зле, че отец Мартин го попита дали не е болен. Адолф му хвърли предупредителен поглед и той каза, че му няма нищо. В часа по гръцки обаче, към обед, Нарцис не го изпускаше из очи. И той видя, че Голдмунд е болен, ала не каза нищо и го наблюдаваше остро. В края на лекцията го извика при себе си. За да не привлече вниманието на учениците обаче, той го изпрати с някаква поръчка в библиотеката. Последва го там.
— Голдмунд, мога ли да ти помогна? Виждам, че си в беда. Навярно си болен? Тогава да те настаним в леглото и да ти изпратим диетична супа и чаша вино? Днес нямаш глава за гръцкия.
Той дълго чака отговор. Бледото момче го гледаше със смут в очите, сведе глава, вдигна я отново, устните му потръпнаха, искаше да заговори, но не можеше. Изведнъж се наклони, опря чело на един пулт за четене между двете малки ангелски глави от дъбово дърво, които обрамчваха пулта, и избухна в такъв плач, че Нарцис се почувства объркан и за известно време отклони поглед, преди да прегърне и изправи хълцащия.
— Е, да — каза той по-приветливо, отколкото някога Голдмунд го бе чувал да говори. — Е, приятелю, поплачи си, скоро ще ти олекне. Така, седни, няма нужда да говориш. Виждам, доста ти се е насъбрало, вероятно през цялата сутрин си се мъчил да се държиш на крака и да не допуснеш да се забележи нещо, много смело постигна това. А сега си поплачи, това е най-доброто, което можеш да направиш. Не? Вече си приключил. Отново „си се овладял“? Е, добре, а сега да идем в стаята за болни. Ти ще си легнеш в леглото и още тази вечер ще бъдеш много по-добре. Ела!
И той отведе Голдмунд, като заобикаляше класните стаи, в стаята за болни, посочи му едно от двете празни легла и след като момчето послушно започна да се съблича, излезе, за да съобщи на надзирателя, че е болно. В трапезарията, както беше обещал, му поръча супа и чаша вино; тези две обичайни за манастира благоволения много харесваха на повечето от леко болните.
Голдмунд се въртеше в болничното легло и се мъчеше да се избави от объркването си. Преди един час навярно би могъл да си обясни какво го прави днес така неизказано уморен, от какво смъртно пренапрежение на душата главата му е празна, а очите му парят. Това беше властното, във всяка минута подновяване, във всяка минута неуспешно напрягане да забрави предишната вечер — нещо повече, не вечерта, не глупавия и приятен излет навън от заключения манастир, не минаването през гората, не хлъзгавото приспособено мостче над тъмния мелничен поток или катеренията и прехвърлянията през огради, през прозорци и коридори, а единствено мига до оня тъмен кухненски прозорец, дъха и думите на момичето, докосването на неговите ръце, целувката на устните му. Но сега се бе прибавил и нов страх, едно ново преживяване. Нарцис се бе заел с него, Нарцис го обичаше, Нарцис се бе загрижил за Голдмунд, той, изисканият, благородният, мъдрият, с тясната леко присмехулна уста! А сам, сам бе капитулирал, засрамен бе заеквал, докато накрая, разплакан, бе стоял пред Нарцис. Вместо да спечели с благородни оръжия, с гръцки, с философия, с духовно геройство и достоен стоицизъм, оня, който го превъзхождаше, той бе рухнал пред него слаб и жалък! Никога нямаше да си прости това, никога нямаше да може да го погледне в очите без срам.
Но с плача голямото напрежение се бе разсеяло, отразяваха му се добре тихата самота в стаята и удобното легло, повече от половината сила на отчаянието беше отнета. След час влезе един от прислужващите братя, донесе брашнена супа, къшей бял хляб и малка чаша червено вино, каквото иначе учениците получаваха само на празник. Голдмунд яде и пи, полуопразни чинията, ала я остави настрана, замисли се отново, но не вървеше; пак взе чинията, изяде още няколко лъжици. И когато малко по-късно вратата леко се отвори и влезе Нарцис, за да види болния, а той вече спеше, по бузите му отново имаше руменина. Нарцис го наблюдава дълго с любов, с изучаващо любопитство, а също и с малко завист. Той виждаше — Голдмунд не беше болен, утре нямаше да има нужда да му се праща никакво вино. Но той съзнаваше, че пътеката беше прокарана, те ще станат приятели. И макар днес Голдмунд да бе този, който се нуждае от неговото приятелство, комуто можеше да направи услуга, навярно друг път той самият ще бъде слабият и ще се нуждае от помощ и любов. А от това момче ще може да я получи, ако някога се стигне дотам.