Духовниците си тръгнаха. Голдмунд стоеше и гледаше втренчено. Най-после се върна прислужникът с ключа и отвори. Въведоха пленника в един свод на мазето. Той се спъваше и олюляваше по няколкото стъпала надолу. Това беше преддверие към избата с вината. Те приближиха едно столче до масата и му наредиха да седне.
— Утре на разсъмване ще дойде един поп. Тогава ще можеш да се изповядаш — каза му единият от охраната.
После те си тръгнаха и грижливо заключиха тежката врата.
— Остави ми светлината, приятелю — помоли Голдмунд.
— Не, братче, с това можеш да направиш беля.
И така ще минеш. Бъди скромен и се примири с участта си. Пък и бездруго колко дълго гори една такава свещ! Ще изтрае най-много час. Лека нощ.
Сега Голдмунд беше вече сам в тъмнината, седна на столчето и положи глава върху масата. Беше неудобно да седи така и пристегнатите китки на ръцете го боляха, но тия усещания едва по-късно стигнаха до неговото съзнание. Отначало той само седеше, сложил глава на масата, като върху дръвник за посичане, изпитваше някакъв подтик и с тяло и сетива да приеме това, което бе възложено на сърцето му: да се примири с неотменимото, да се примири с това, че трябва да умре.
Цяла вечност седя така превит, нажален и отдаден на тези мисли, опита се да поеме върху себе си предначертаното, да го поеме с дъха си, да го разбере и да бъде изпълнен от него. Сега беше вечер, настъпваше нощта, а краят на тази нощ щеше да бъде и неговият край. Трябваше да се опита да проумее това. Утре вече нямаше да бъде жив. Ще виси, ще бъде просто вещ, по която птиците ще кацат и ще я кълват, ще стане това, което е бил майстор Никлаус, което беше Лене в изгорялата къщурка и каквото бяха всички ония, които той бе виждал в опустошените от смъртта къщи и да лежат в препълнените с трупове коли. Не беше лесно да осъзнае това и цял да се проникне от него. Беше направо невъзможно да го разбере. Имаше толкова много неща, от които още не се бе отделил, с които още не се бе сбогувал. Часовете на тази нощ му бяха дадени, за да го стори.
Трябваше да си вземе сбогом е красивата Агнес, никога вече нямаше да види нейната едра фигура, светлата слънчева коса, хладните й сини очи, никога нямаше да види как високомерието в тези очи отслабва и почва да трепери, никога нямаше да усети приятния златист мъх на нейната уханна кожа. Бъдете щастливи, сини очи, бъдете щастливи, влажни, тръпнещи устни! Бе се надявал още дълго да може да ги целува. А дори и днес горе на хълма в късното есенно слънце той бе мислил за тях, бе им принадлежал и копнял по тях. Но в нощта трябваше да се сбогува и с хълмовете, със слънцето, със синьото небе, по което плуват бели облаци, да се сбогува с дърветата и горите, със странстването, с часовете на деня и времената на годината. Сега може би Мари още седеше будна. Бедната куцичка Мари, с добрите обичащи очи, седеше и чакаше или се унасяше в сън и се събуждаше отново в своята кухня, а Голдмунд все не се прибираше вкъщи.
Ах, а и хартията, и моливът за рисуване, и надеждата за всички фигури, които искаше да направи, всичко изчезваше, всичко си отиваше. И надеждата за нова среща с Нарцис и с милия апостол Йоан трябваше да погуби.
Следваше да си вземе сбогом и от своите собствени ръце, от собствените си очи, от глад и жажда, от храна и питие, от любовта, от свиренето на лютня, от сън и събуждане, от всичко. Утре една птица ще литне във висините, а Голдмунд вече няма да я види, някакво момиче ще пее на прозореца, а той няма да чуе песента му, реката ще си тече и тъмните неми риби ще плуват, вятърът ще мете сухата шума по земята, слънцето ще грее, звезди ще светят в небето, млади хора ще отиват на танцовата площадка, върху далечните планини ще падне първият сняг. И всичко ще продължава, всички дървета ще хвърлят сянката си наоколо, всички хора ще гледат радостно или тъжно с живите си очи, кучетата ще лаят, кравите ще мучат в оборите по селата, и всичко без него, нищо вече няма да му принадлежи, той ще бъде откъснат от всичко. Голдмунд усети утринния аромат на безлесната равнина, усети вкуса на сладкото младо вино и на пресните твърди лешници; един спомен, едно припламнало отражение на целия пъстър свят прониза притесненото му сърце, като потъваше и си вземаше сбогом. Всичко това блестеше както целият красив, объркан живот, то още веднъж премина светкавично през всичките му сетива и той се сви от разкъсващата го болка и усети сълза подир сълза да се стичат от очите му. Хълцайки, се поддаде на вълната — сълзите му течаха неспирно и самият рухващ, се отдаде на безкрайната болка. „Жалко за долините и за гористите планини, за потоците в зелените елшови храсти, за момичетата, за лунните вечери по мостовете, за теб, красив лъчезарен картинен свят, как ще изоставя всичко това?“ Разплакан, Голдмунд лежеше на масата — едно неутешимо дете. И от болката в сърцето му се изтръгна въздишка и умолителен, жален зов: „О, майко, майко!“