Никога в живота си Голдмунд не бе наблюдавал развиделяването така, не бе го чакал и не бе копнял, но и не бе се страхувал както в този час. Изтръпнал от напрежение и решителност, той дебнеше с очите на ловец как жалката бледа ивица под вратата постепенно, постепенно става по-светла. Върна се към масата и се опита така да седи с ръце, отпуснати между коленете, че да не се забележи веднага липсата на въжетата. Откакто бе освободил ръцете си, вече не вярваше в смъртта. Беше решен да се измъкне, ако ще при това целият свят да рухне на парчета! Беше решен да живее, на всяка цена. Ноздрите му потръпваха от жажда за свобода и живот. И кой знае, може би отвън ще му се притекат на помощ? Агнес беше жена, властта й не стигаше далеч, но навярно не и нейният кураж; бе възможно и да го пожертва. Тя обаче го обичаше и може би ще успее да направи нещо. Може би вън ще се промъкне камериерката Берта, а нямаше ли и един коняр, на когото Агнес мислеше, че може да се уповава? И ако никой не се появеше и отникъде не му дадяха някакъв знак, тогава той щеше да осъществи своя план. Ако не му се удадеше, щеше да убие пазачите със стол — двама, трима или колкото дойдат. Предимство бе, че неговите очи бяха свикнали с тъмнината в помещението, и сега в здрача той по усет откриваше всички форми и размери, докато другите е влизането си отначало щяха да са съвсем слепи.
Трескав, Голдмунд седеше край масата и премисляше какво точно трябва да каже на изповедника, за да го спечели за свой помощник, тъй като с това трябваше да започне. Едновременно наблюдаваше жадно постепенното засилване на светлината в процепа. Сега най-искрено желаеше мига, от който допреди часове толкова се страхуваше; вече едва можеше да го дочака, ужасното напрежение не се издържа дълго. Пък и силите на Голдмунд, вниманието, решителността и будността му постепенно отново намаляваха. Скоро трябваше да влезе пазачът с духовника, докато напрегнатата готовност, решителната воля за спасение още цъфтеше.
Най-после светът отвън се събуди, най-после врагът се приближаваше. По настилката на двора кънтяха стъпки, ключът бе пъхнат в ключалката и превъртян, след дългата мъртва тишина всеки от тези звуци ехтеше високо като гръм.
Ето че тежката врата се открехна бавно, пантите проскърцаха. Влезе един духовник без придружител, без пазач. Влизаше сам, като носеше свещник с две свещи. И сега всичко беше по-различно, отколкото затворникът бе мислил.
И колко странно и вълнуващо! Пристъпилият духовник, чиито невидими ръце отново затвориха вратата, носеше одеждите на монасите от манастира „Мариаброн“, добре познатото, родното облекло, каквото някога бяха носили абат Даниел, отец Анселм и отец Мартин.
Гледката прободе странно сърцето му, трябваше да отклони очи. Появата на това манастирско одеяние можеше да обещае нещо приятелско, да бъде добър знак. Но навярно нямаше да има никакъв друг изход освен смъртоносния удар. Голдмунд стисна зъби. Щеше да му бъде много трудно да погуби този брат от ордена.
17
Слава на Исуса Христа — каза отецът и постави свещника на масата.
Голдмунд му отвърна с тихо промърморване, забил очи надолу. Духовникът мълчеше. Изчакваше и мълчеше, докато Голдмунд стана неспокоен и изпитателно насочи поглед към мъжа, който стоеше пред него.
Този човек, когото той едва сега видя, за свое объркване, не само носеше одеждите на отец от „Мариаброн“, а и знаците на абатския сан.
И едва сега Голдмунд се вгледа в лицето на абата. То бе слабо, но остро и ясно изсечено, с много тънки устни, лице, което познаваше. Като омагьосан Голдмунд не отклоняваше очи от това лице, което изглеждаше цялото изваяно от дух и воля. С несигурна ръка той посегна към свещника, вдигна го и го приближи към чуждото лице, за да може да види очите. Видя ги, когато го поставяше отново; свещникът трепереше в ръката му.
— Нарцис! — прошепна едва чуто той. Всичко наоколо му закръжи.
— Да, Голдмунд, някога бях Нарцис, но много отдавна се отказах от това име. По-добре ще е и ти да го забравиш. След моето ръкополагане аз се наричам Йоан.
Голдмунд беше потресен до дън душа. Изведнъж целият свят се бе променил и внезапното спадане на собственото му свръхчовешко напрежение заплашваше да го задуши, Голдмунд трепереше; от шемета имаше усещането, че главата му е като празен мехур, а стомахът му свит. В дъното на очите му пареше, напираше ридание. Да се разхълца и да се свлече в сълзи, в несвяст — в този миг всичко в него се стремеше към това.