Кайл си пое дълбоко дъх.
— Господарю — каза той, — един ден ще ви се наложи, изпълнявайки своя дълг, да си вземете жена от Земята.
Принцът го прекъсна със смях, в който прозвуча неприятна нотка:
— Вие се ласкаете — изхриптя той. — Всички вие от Земята имате прекалено високо мнение за себе си — и тъкмо в това е бедата ви.
Те продължиха да яздят мълчешком. Кайл не изоставаше и неотклонно наблюдаваше младежа. Изглежда принцът бе задрямал. Главата му се бе отпуснала върху гърдите и конят му вървеше бавно, без посока. Но след малко той отново се изправи, натегна поводите с опитни пръсти и огледа околността, заляна от лунната светлина.
— Искам да пия — каза той. Гласът му вече не бе внушителен, а пресипнал и студен. — Заведи ме някъде да пийнем по бира.
— Да, господарю — въздъхна Кайл.
Той обърна главата на жребеца надясно и сивият кон го последва. Те се изкачиха по хълма, прехвърлиха го и се спуснаха към брега на близкото езеро. Лунни блясъци играеха по тъмната вода, а далечния бряг се губеше в нощта. Между дърветата, които растяха в малкия залив, се прокрадваха светлини.
— Ето там, господарю — предложи Кайл. — Това е място за отдих и риболов, има и бар.
Те продължиха по бреговата ивица и се озоваха пред обикновена едноетажна постройка, с вход откъм брега. Отпред имаше малък пристан, с прибързани към него рибарски лодки, които се поклащаха леко върху черната вода. От прозорците се лееше светлина. Те вързаха конете си и тръгнаха към вратата.
Помещението на бара, в което влязоха, беше широко и просторно. На стената бяха окачени няколко препарирани риби, Под рибите стояха трима бармани — един в центъра, на средна възраст, с престилка и с авторитетен вид. Другите двама бяха млади и мускулести. Клиентите, предимно мъже, бяха насядали наоколо край квадратните маси или стояха пред бара. Те носеха груби, случайно подбрани работни или спортни дрехи и личеше, че прекарват тук свободното си време.
Принцът се настани на най-близката маса до бара и Кайл седна до него. Келнерката дойде и те си поръчаха кафе и бира. Принцът преполови чашата си веднага, щом му я доставиха. Когато халбата му се изпразни, той повика келнерката.
— Още една — каза той и й се усмихна. Тя отново му донесе пълна халба. Беше жена около трийсетте — поласкана, но не и впечатлена от вниманието му. Усмихна му се в отговор и се върна на бара, където се разприказва с двама мъже на нейната възраст — единият доста висок а другият — по-нисък, кръглоглав и набит.
Принцът пийна от халбата си и я постави на масата, след което сякаш едва сега си спомни за присъствието на Кайл, изви се към него и го изгледа.
— Сигурно си мислиш, че съм пиян? — рече той.
— Още не — отвърна Кайл.
— Вярно е — каза принцът. — Още не съм. А ако реша да се напия, кой ще ме спре?
— Никой, господарю.
— И това също е вярно — съгласи се младият мъж. — Вярно е — повтори и гаврътна халбата до дъно, а после даде знак на келнерката за още една. По скулите му започнаха да избиват червени петна. — Когато се намиращ в такъв малък нищожен свят с такива жалки малки хорица… Привет, хубавице с ясни очи! — прекъсна той монолога си, когато келнерката му донесе бирата, но тя само изхихика и се върна при приятелите си. — …По неволя се принуждаваш да си търсиш развлечения.
И той се закиска.
— Като си помисля само какво ми разказваха баща ми и Монти, и всички останали, за тази планета! Знаеш ли, в един миг дори се изплаших — е, не точно „изплаших“, мен нищо не може да ме изплаши… да кажем, че бях обезпокоен. Загрижен за това, че съм длъжен да дойда тук… някой ден? — изхили се пак той. — Обезпокоен, че няма да мога да достигна вашата земна мярка! Кайл, посещавал ли си някога по-младите Светове?
— Не, господарю — отвърна запитаният.
— Така си и мислех. Не си. Нека да ти ги опиша тогава, добри ми Кайл. Най-мижавите хора там са по-високи, по-умни и с по-хубава външност… от когото и да било тук. А аз, Кайл, аз — бъдещият император — превъзхождам всички тях. Така че опитай се да си представиш как изглеждате вие, земните жители, в моите очи? — Той внимателно се вгледа в Кайл, очаквайки неговия отговор. — Хайде, кажи, добри ми човече. Кажи ми истината, това е заповед!
— На вас не ви е дадено да ни съдите, господарю — заяви Кайл.
— Мигар не съм в състояние? — Сините му очи засвяткаха. — Та АЗ съм този, комуто е отредено да стане следващият император!
— Никой не може да ни съди, господарю! — каза Кайл. — Дори и императорът. Той е нужен като символ, който обединява стотици светове. Но истинската необходимост за една раса е да оцелее. Повече от милион години трябваха, за да се развие на Земята разумен човешки вид. В новите светове хората подлежат на промени и ако расите изгубят там нещо жизнено важно, например ако пропаднат елементи от оригиналния им генетичен материал, те ще могат да черпят от земния генофонд, за да си възвърнат изгубеното.