И Бенедикт не остана по-назад. Постъпи на работа в местния „Курие дю Лоаре“, който публикуваше главно съобщения и информации за местните злополуки и произшествия. „Това е за начало — обясни тя по телефона на Жюлиет. — Искам да стана истинска журналистка и да работя в истински вестник.“ Татенцето й купи едно рено на старо, за да се придвижва по-лесно.
Е, каза си Жюлиет, за Бенедикт парите никога не са били проблем. Още когато бяхме ученички, тя можеше да си позволи какво ли не, докато ние с Мартин спестявахме и се съюзявахме, за да си купим плоча на Джони или най-обикновен пуловер от „Монопри“.
На въпросния обяд в Мили Режина я представи на приятелите си. Тя се постара да направи добро впечатление, но без особен успех. С потна глава и пламнало лице, предполагаше, че е изглеждала като пълен идиот. Мъжете продължително и подробно я огледаха от глава до пети, но нито един не й каза нищо повече от обичайните изтъркани любезности.
Оттогава всеки ден се ровеше из обявите за работа, пропускайки онези, в които се искаха познания по стенография и машинопис, а това силно ограничаваше евентуалните й шансове. Добре че бяха лекциите в правния факултет на улица „Асас“, да си запълва времето, въпреки че никак не й бяха интересни.
След майските събития учебната година започна бурно. Факултетът приличаше повече на обсаден лагер, отколкото на учебно заведение и Жюлиет имаше чувството, че е попаднала в разгара на гражданска война. Голяма част от студентите симпатизираха на десницата, дори на крайната десница и се вълнуваха повече от това, да чупят главите на привържениците на левицата, отколкото да ходят на лекции. Имаха спретнат и самодоволен вид, червени бузи и пъпчиви чела, бяха късо подстригани и носеха пръстени с гербове или инициали. Жюлиет не беше очарована.
Живееше в очакване. Водеше дълги монолози със света Схоластика, утешаваше се с крем карамел и шоколадово драже и наблюдаваше как живеят другите.
Един ден Режина я представи в коридора на един от бизнесмените, на които преподаваше уроци по немски. Казваше се Виртел. Едмон Виртел, строителен предприемач, който търсеше да назначи човек, който да събира информация за бетоновото производство. „Тази сфера на дейност е много динамична — обясняваше той, — държавата се е заела да строи нови градове, за целта е създала цяла програма. Нужно е да съм в течение на всички новости в сектора, а не ми остава време за проучване…“ Попита я дали говори английски. „Да“, отвърна тя, мъчейки се да си спомни как се казваше „бетон“ отвъд Ламанша. Дали пише на машина, продължи той. „Да“, потвърди отново тя, гледайки го право в очите. Нямаше да позволи няколко черни клавиша да я препънат по пътя към така желаната работа. Щеше да се научи. За целта бяха измислили съкратени методи.
Договориха се да започне от следващия понеделник, ще работи следобед, с месечна заплата две хиляди франка. Едва не му скочи на врата от благодарност, но се сети навреме, че вече принадлежи към света на наемния труд, и потисна желанието си. „Имате ли годеник?“, осведоми се Виртел. „Не“, отговори Жюлиет. „И по-добре — каза той, — защото годениците винаги създават неприятности.“
Дори да имаше, беше готова да му покаже вратата.
Вече си бе намерила работа.
Истинският живот започваше.
Щеше да отпразнува събитието и да покани приятелките си в Париж.
Жюлиет, Мартин и Бенедикт стояха на тротоара безмълвни. Зрителите, които излизаха от киното, ги бутаха насам-натам. Те не протестираха, оставяха се на течението. Мартин се сгуши в карираното си палто. Беше ноември, валеше ситен студен дъжд. Жюлиет плесна с ръце, сякаш искаше да каже: „Дотук добре, сега се чудя къде да отидем да вечеряме“. Бенедикт вдигна яката на шлифера си „Бърбери“.
Бенедикт винаги ходеше с вдигната яка. Твърдеше, че това удължавало силуета й, вдигнатата яка придавала безспорен шик. Един от нейните принципи. Имаше доста от този десен: не си мий лицето с вода и сапун; винаги носи в дамската си чанта тоалетна вода — не парфюм, адски е просташко; не се обаждай първа, изчакай той да те потърси; винаги отказвай първата среща — ако държи на теб, пак ще се обади; не се казва „вместо“, а „в замяна на“, и т.н., и т.н. Дълъг поменик от правила, които впечатляваха Мартин и Жюлиет и които тази вечер отново ги принуждаваха да изчакат Бенедикт да каже тежката си дума.