Понякога превъзходството на Бенедикт ги караше да се чувстват незрели, но често се случваше да признаят, че е била права. В някои отношения тя се оказваше по-зряла от тях двете, взети заедно.
Превъзходството й се бе утвърдило още по времето, когато им се наложи да използват за пръв път дамските тампони „Тампакс“. Купиха ги заедно. Бенедикт избра марката. От сигурен източник знаела, че тампаксът се продавал със специални картонена цев, за да се поставя по-лесно. Трите прочетоха внимателно указанията и разгледаха подробно картинката, навита на руло и пъхната в картонената цев. Първа в тоалетната влезе Мартин и излезе веднага — пълен провал: връвчицата действително се показала от цевта, но останала в ръката й. И Жюлиет опита — от обясненията й излезе, че нямала вагина. Последна в тоалетната влезе Бенедикт. Достатъчни бяха две минути, за да излезе с празната картонена опаковка в ръка. Жюлиет и Мартин се спогледаха тъпо. Наложи се Бенедикт да им демонстрира как се прави, както обикновено, без да излезе от обичайната си резервираност и спазвайки нужното приличие, което още повече усложни нещата. Погледът, който й хвърлиха Жюлиет и Мартин, изразяваше не само облекчение, но и обет за подчинение.
Сега, след като изгледаха „Отнесени от вихъра“, Жюлиет я погледна със същия покорен поглед. Дано да е харесала филма, помоли се тя наум. Иначе вечерта ми ще отиде на кино. Ще се чувствам виновна през цялото време. Когато ставаше дума за Бенедикт, и най-дребната подробност придобиваше огромно значение.
— Отиваме ли да вечеряме? — предложи Жюлиет.
Тя знаеше само едно модно заведение: „Пъб Рено“, не че бе ходила там, само бе чувала за него. Знаеше, че се намира в долната част на „Шан-з-Елизе“, от дясната страна. Бенедикт кимна. Взеха метрото и слязоха на „Франклин Рузвелт“. Жюлиет се оглеждаше крадешком, опитвайки се да уцели мястото, не искаше да разберат, че си няма понятие накъде ги води. Най-после го откри и въздъхна с облекчение. Влязоха, тя се огледа и остана разочарована. Значи, това е въпросната кръчма, по която всички припадаха! Огромен хамбар, в който ветровете си даваха среща… За щастие, много скоро една младежка компания се настани на съседната маса и прехваленото заведение възвърна легендарния си блясък. Съблякоха палтата си и поръчаха.
— Как мислиш, дали Рет ще се върне? — попита Жюлиет.
— Не вярвам — отговори Мартин.
— О, да.
— Във всеки случай Скарлет е истинска съвременна героиня — заяви Бенедикт.
Уф! Значи, й е харесал, въздъхна с облекчение Жюлиет.
По време на вечерята разговорите се въртяха само около филма и Скарлет. Жюлиет се възхищаваше от многобройните й обожатели, Мартин изтъкваше деловите й дарби и здравата ръка, с която ръководеше дъскорезницата, Бенедикт беше впечатлена от класата й.
Когато сервитьорът донесе сметката, Жюлиет настоя да я плати.
— И сега какво ще правим? — попита Мартин.
— Не знам — отвърна Жюлиет, — не ви ли се спи?
Жюлиет никога не излизаше вечер. Смяташе, че се е отчела, като ги е завела в „Пъб Рено“. Опита се да си припомни някое нощно заведение, за което да е слушала по радиото или чела във вестниците. По дяволите! Пак се оказах неподготвена!
— Защо ли не се обадим на сина на Пенсонови? — предложи Мартин, позамаяна от хубавото розе.
Жан-Франсоа Пенсон? Никога нямаше да се осмели. Освен това Мартин бе прекалила със зелените сенки за очи.
— Много е късно вече! — възпротиви се Жюлиет.
— Много късно! — Мартин се изкиска в салфетката.
— Нямам му номера в себе си — обяви Жюлиет.
— Хайде на бас, че го има в указателя — настояваше Мартин.
— Правете каквото искате, на мен ми е все тая — заяви Бенедикт и леко се прозина.
— Хайде, отиваме да му позвъним — провикна се Мартин.
О, боже! Направете така, че да има огромно петно на името или страницата да е откъсната.
Слязоха до тоалетните, откриха номера и Жюлиет, ужасена, го набра, умолявайки света Схоластика да направи така, че Жан-Франсоа Пенсон да не си е вкъщи. Мартин си стискаше носа, изкривила физиономия: „Леле, как смърди тука!“. Май не бива да излиза в това състояние, каза си Жюлиет, притеснена от развоя на събитията.
Сигналът отекна пет пъти в слушалката. Жюлиет тъкмо се готвеше да затвори, когато чу един уморен, по-точно, силно отегчен глас да казва:
— Аало…