— Добър вечер. Обажда се Жюлиет Тюил. От Питивие.
— А, да.
— Звъня от „Пъб Рено“. Тук съм с приятелки и…
Искаше да се откаже, да прекъсне разговора, но Мартин я сръга.
— И си казахме, че няма да е лошо… да се видим.
— Кога? Тази вечер?
— Ами…
Мартин я сръга отново и избухна в невъздържан кикот.
— Ами да.
Беше си обещал да не излиза тази вечер, да гледа телевизия. Само дето нямаше нищо интересно по телевизията.
— А приятелките ви, как са?
— Ами… Те са две.
Той се засмя. Добре, ще отиде. Но само за едно питие. Но не в „Пъб Рено“, а в „Приве“, на улица „Понтийо“, понеже „Пъб Рено“…
Жюлиет приключи разговора.
Изведнъж се почувства силна като Скарлет в прегръдките на Рет. Той ще дойде, ще дойде. Позвъних му и ето го, идва. Да се срещне с мен, Жюлиет Тюил от Питивие. Благодаря ти, света Схоластика!
Той се държеше, сякаш си беше у дома. Барманите го познаваха и се обръщаха към него на малко име: Жан-Франсоа. Имаше запазена маса, поднесоха му „неговото“ питие. Танцува с трите поред. Под претекст, че нещо й е влязло в окото, Жюлиет замъкна Мартин в тоалетната, за да махне зелените сенки от очите й.
— Този тип не ми харесва — заяви Мартин.
— Така ли, защо?
— Не мога да ти кажа точно… Но го усещам.
— А Бенедикт?
— Намира го за много мил, добре възпитан. Мен ако питаш, прекалено е мил, прекалено е възпитан.
— Аз пък намирам, че е страхотен! — възкликна Жюлиет.
Глава 4
— Проблемът на френските предприемачи е, че нямат капка въображение, не са способни да видят по-далече от носа си, да предвидят какво ще се случи утре. Справят се с краткосрочните, в най-добрия случай със средносрочните задачи, живеят ден за ден, като самовлюбени царчета. Избягват да правят планове за след пет, десет години. Затова да не се правят на изненадани, когато губят договори на международните пазари. Слушате ли какво казвам, Жюлиет?
— Да, господине — отвърна Жюлиет, изправяйки рамене.
Беше един от обичайните следобеди, в които я налягаше лека дрямка от речите на Виртел. Той не спираше да говори, сновейки напред-назад в офиса. Сигурно му помагам да мисли. Пак добре, че не иска да стенографирам.
Общо взето, разбира за какво става дума. Понякога дори й е интересно.
Виртел прекалено силно мирише на пури — пуши между шест и осем на ден, огромни „Давидоф“ с подвит край, и се полива с одеколон, за да прикрие мириса. Носи мокасини с дебели подметки, които го правят поне три сантиметра по-висок. Рижав, леко къдрокос, с добре развит гръден кош и дебел врат, който се слива с главата му. Сигурно трудно си намира ризи по мярка, мисли си Жюлиет. Добре, че не съм му жена. Никога не съм си падала по рижавите. Не мога да си обясня защо. Не ме привличат… Лицето й се изкриви в гримаса при мисълта за рижавата пишка на Виртел.
— Толкова силно ли ви впечатлява съдбата на френските предприемачи, Жюлиет?
Тя измънка „не, не“ и се смъмри наум, ама че съм тъпа, трябва да се съсредоточа.
— Понеже въпросните работодатели изобщо не са наясно с маркетинга, аз лично реших да инвестирам в дългосрочни проекти и да открия бетона на бъдещето. Следвате ли мисълта ми?
Следваше я и още как.
— Затова ще ви възложа да направите необходимите проучвания. Четете чуждата преса. Говорите английски, нали?
Тя кимна, придавайки си вид на истинска англичанка.
— … специализираните издания. Обиколете всички строителни изложения, с една дума, дръжте ме в течение. Открийте идеите на бъдещето. Млада сте, учите за висшист, изглеждате ми оправна. Пълен напред, давайте. Разбрахме се, нали?
Жюлиет харесваше да й говорят по този начин. Имаше чувството, че тръгва на война. В някой предишен живот съм била войник… Благодарна беше на Виртел, че й възлага толкова важна задача — бъдещето на бетона във Франция. Самочувствието й веднага подскочи. Още утре започва да събира информация.
Тази мисъл я стресна. Стомахът й се сви от тревога: къде да отиде, за да се запознае по-отблизо с бетона? Дали има специализирани книжарници, библиотеки, изследователски центрове? Ужаси се при мисълта за енергията, която трябваше да вложи в поставената й задача. Никога нямаше да се справи. Беше прекалено смотана, прекалено глупава. Все така се получаваше, всеки изблик на ентусиазъм неизменно биваше последван от пристъп на шубе. Настроението й се менеше непрекъснато, въодушевлението се редуваше с разочарование. Обличаше доспехите с песен, но още на първата крачка замръзваше на място, подгонена от непреодолимо желание да се върне зад укрепените стени на лагера. В предишния ми живот на воин кой знае колко сражения съм изгубила…