Което ми се отразява добре, ужасно добре, допълни наум тя.
— А Бенедикт, тя какво мисли?
— Не знае. Той ми звъни под друго име вкъщи. Фредерик Моро.
— Аха, той ли беше младежът, дето искаше да пише?
— Да, всъщност вече започна. Пише роман. Приятен е, но… не съм влюбена в него. Шарло, Шарло, моля те, само една среща с Луи и ако не върви, обещавам повече да не ти досаждам.
Една съботна сутрин Шарло звънна на Жюлиет.
— Той е тук.
— Пристигам.
— Само че не желая да ме намесвате във вашите истории.
Говореше съвсем тихо в слушалката и Жюлиет изрева колкото й глас държи: „Благодаря, Шарло!“.
Няма да си мия косата, няма да се гримирам, да не ме заподозре.
Провери резервоара на мотопеда, имаше достатъчно бензин, и запърпори към остров Жат.
Той беше там.
В ателието на Шарло.
Жюлиет се престори на изненадана.
— О, Луи! Добър ден.
— Доърден…
Наведен над тезгяха, той пилеше някаква част.
Без да го погледне, Жюлиет се обърна към Шарло:
— Вече съм стажантка при Ноблет, всичко е наред.
Шарло се ококори. Та нали знаеше, че тя вече от две седмици стажуваше при Ноблет.
— Мисля, че няма да е зле да лансирам патента ти в чужбина.
Прави се на делова жена, иска да му вземе акъла, каза си Шарло.
Луи продължаваше да размахва пилата, съсредоточен в работата си. Шарло не знаеше как да се измъкне, без да се получи прекалено нагласено.
Жюлиет му правеше знаци да освободи терена, да изчезва.
— Ти затвори ли бариерата на влизане? — попита Шарло.
— Не — отговори Жюлиет, макар прекрасно да си спомняше, че я е затворила най-грижливо.
Шарло трепереше Шоколад да не излезе на пътя и да попадне под някоя кола.
— Боже мой, Шоколад! Ще изтичам да проверя — извика той и се измъкна.
Жюлиет разкопча якето си и пристъпи към Луи.
— Какъв късмет, че се срещаме тук.
— Късмет за кого?
— Какво правиш?
— Поправям един стар кардан за колата на един приятел.
— А по принцип?
— По принцип? Нищо, съвсем нищо.
Той продължаваше да човърка по кардана.
Жюлиет взе кардана и го остави на плота, измъкна му пилата, постави ръцете му на талията си, пъхна крак между краката му и нежно го целуна. Отначало той стисна зъби и извърна глава, но тя притисна коляно до бедрото му и езикът й се стрелна в устата му.
— Мръсница…
Грабна с две ръце лицето й и я зацелува бурно, олюлявайки се, като едва не изгуби равновесие. Ръцете му се спуснаха надолу към гърдите й, долепи бедра до нейните. От устните на Жюлиет се откърти дълбока въздишка, тя мушна ръка в панталона му, сграбчи члена му и започна да го гали. Тъкмо се готвеше да свали дънките си, искаше да я обладае тук, направо на тезгяха, когато той ненадейно се отдръпна.
— Жюлиет, адски тъпо е… Не мога нищо да направя за теб. Не мога да ти дам това, което искаш.
— А какво искам аз според теб?
— Искаш да постъпим като родителите ти, да се „установим“, да си играем на семейна двойка, да сме си верни с всичките му там глупости. Аз не мога.
— Ако се откажа от тази идея?
— Ще ти хрумне друга подобна. До деня, в който най-накрая ще постигнеш своето, но не по любов, а защото съм мързелив и безхарактерен.
— Страх ли те е?
— Може би.
Тя се замисли за миг.
— Не съм свикнала с момчета като теб.
— И аз не съм. Не мога да свикна със себе си.
Жюлиет се засмя.
Той продължи:
— Най-дребното нещо ме прави щастлив или нещастен. Ако съм сам, е по-лесно…
— Въпреки всичко иска ми се да опитам.
— Виждаш ли? Готова си на всичко.
— В такъв случай да кажем, че имах желание да те видя.
— За да се чукаме?
— За да се чукаме.
— Харесва ми, когато си искрена.
— Кога започваме? — попита Жюлиет.
— Утре вечер.
— Добре.
Тя подскочи и седна на тезгяха. Оправи си дрехите.
— Кажи ми една нежна дума на тръгване, само една…
Той отново я изгледа подозрително, поклащайки глава.
Жюлиет не се предаваше.