— Моля те, една нежна дума за из път.
Той отново бе взел кардана и внимателно го оглеждаше.
Жюлиет въздъхна, предаваше се.
Тъкмо си обличаше якето, застанала с гръб към него, когато го чу да прошепва:
— Кур.
Тя се усмихна, обърна се и изтърси:
— Ташаци.
Вкъщи, на улица „Плант“, я чакаше писмо. Беше от родителите й, позна по почерка. Отвори го с нетърпение. Помирение? Признание в любов? Примирие? Признават, че съм пораснала, и дават дума да не навлизат в моята територия… И аз ги обичам, независимо че не се разбираме, нищо че си говорим на френски. Може да решим да се обичаме без думи в края на краищата.
Тя се тръшна на леглото, притиснала плика до гърдите си. От него изпадна сгънат на четири лист и чек за две хиляди и петстотин франка, подписан от господин Марсел Тюил, „Котаракът в чизми“, улица „Курон“ №26, Питивие.
Тя разгърна листа. Беше празен, без нито една дума.
— О, не! — изплака Жюлиет, разстроена.
Обля се в сълзи, които скоро пресъхнаха. Не беше нищо повече от изблик на самосъжаление, укори се тя.
Взе чека и го накъса на малки парченца, пусна ги в един плик и прилежно написа адреса на родителите си. Отиде до пощата веднага, за да няма връщане назад.
И сега, какво ще правя? Това е само красив жест, хубава реплика. Също като Сюркуф в трюма на парахода, когато английският капитан, който го е пленил, се появява и се обръща към него с оскърбителни думи: „Вие, французите, се биете за пари, за разлика от нас, англичаните, които се бием за честта си!“. „Човек винаги се бие за това, което му липсва!“, злорадо се изсмял безстрашният пират, окован във вериги.
Жюлиет нямаше пукната пара, но имаше чест в изобилие. Накрая Сюркуф бе натрупал състояние и постлал пода на къщата си в Сен-Мало с жълтици! Понеже Наполеон му забранил да ги реди легнали, за да не стъпва по лика му, Сюркуф заповядал да редят монетите плътно една до друга изправени! Френският флот бил разорен, а Сюркуф позлатил подовете в дома си. Истински пират, какво да си говорим.
На Жюлиет й хрумна идея.
Идея, която я накара да се намръщи, но все пак реши да я обмисли. Не трябваше да си заравя главата в пясъка, а да погледне истината в очите: парите й бяха свършили.
Изключено беше да поиска назаем от Шарло — беше голяма циция.
Нито от Луи.
Нито от Мартин.
Нито от Бенедикт.
Изключено беше да обяви къщата за продан.
В такъв случай?
Виртел…
При положение че предложението му продължава да е в сила. Защо не? Пират или куртизанка, къде е разликата? Дори няма да ми е толкова трудно, ако вместо „курва“ казвам куртизанка.
Куртизанка… Едно време за жените това е било начин да преуспеят, не по-лош от всеки друг. В никакъв случай не беше по-нечестен от пиратските набези. Слагам черната превръзка на Сюркуф, наконтвам се с кринолините на Ла Пайва26… щурмувам Виртел и му свивам мангизите. Без много-много да се размотавам, само колкото да натоваря трюмовете на кораба, да се изсмея на родителите ми и да убедя моя принц…
Жюлиет не беше особено убедена, че това е добра идея.
Даде си две седмици срок за размисъл.
Пета част
Глава 1
Сутринта на 10 ноември 1970 година телефонните централи прегряха и излязоха от строя. Париж остана без телефони. Мартин се бе събудила схваната и трескава и реши да звънне на госпожа Мерсо, управителката на „Кооп“-а, за да я предупреди, че няма да отиде на работа. Лекарят, когото Режина веднага извика, я прегледа и й каза да лежи.
Мартин вдигна слушалката, нямаше звук. Тръсна я, наруга я, наруга френските пощи, френската техника и нахълта в банята, където Режина се разпяваше.
— Откога не сме плащали телефона?
— Ло-а-ло-а-ло-а-ло… Плащаме си го редовно. Ли-о-ли-о-ли-о-ли…
— Сигурна ли си?
— Напълно. Защо?
— Защото няма сигнал.
— Изчакай малко, ще се оправи. Нали ги знаеш пощите и телефоните…
Мартин затвори вратата, ядосана. Опита отново да се свърже, пак започна да ругае, тресна слушалката. Напразно.
Легна си. Чувстваше се прекалено отпаднала, за да чете, затова си пусна транзистора и го закрепи в гънките на завивките. Отпусна се в странно полубудно състояние, главата й беше олекнала, всичко я болеше. Новините в единайсет я изтръгнаха от унеса й.