Как тогава да зараснат раните! Налага се да се промушвам между погледите, прошепнатите думи и получените рани.
Пак си пусна транзистора, за да избяга от собствените си мисли.
Пак говореха за Дьо Гол…
Мартин се оказа права. Следващите дни бяха много бъбриви. Езиците се развързаха, мастилото се лееше… Не само във Франция. Цял свят беше в траур и за няколко дни Париж се превърна, както винаги бе мечтал генералът за „своята скъпа и стара родина“, в център на света.
„Фигаро“ бе натоварил двайсет и четирима репортери и фотографи да отразяват събитието до най-малките подробности. Емил Буше прояви толкова усърдие и организационна дарба, че Ларю му възложи да отговаря за репортажите.
На 11 ноември, в навечерието на тържествената служба в катедралата „Нотр Дам“, на „Шан-з-Елизе“ се състоя огромен митинг с полагане на венци и процесия от участници в Съпротивата при Триумфалната арка. Емил изпрати Бенедикт да отрази на място събитието, да направи „моментна снимка“.
— Ще откроиш отделни лица сред множеството, ще предадеш атмосферата на преклонение, ще споменеш за чужденците, ветераните, такива неща, ясно ти е, нали?
Задачата му на отговорник го изпълваше с чувство на собствена значимост и той наперено пъчеше хлътналите си гърди.
Понеже не беше особено въодушевена от репортажа, Бенедикт попита Жюлиет дали има желание да я придружи. Тя се съгласи. Смъртта на генерала я бе развълнувала.
Никога не го бе смятала за политик. Политиката я отегчаваше. Беше, като да си среден ученик в училище. Това не я интересуваше. Генералът искаше Франция да бъде сред отличниците. За целта полагаше усилия да й даде тласък, да я изведе на върха, внушавайки й собствените си мечти за величие. Романтичен магьосник, който мечтаеше неговата принцеса да е най-красивата, най-почитаната, най-ухажваната. Приказен принц, облечен в цветовете на Франция и препънал се в националния трикольор.
На Жюлиет й стана приятно при вида на струпалите се парижани, смирени и достойни. Дори се просълзи. Горда беше, че е французойка. За пръв път изпита усещането за принадлежност към една страна, към нейната култура и история. Именно за това щеше най-много да съжалява: Дьо Гол беше създал френската мечта, която като всички мечти е измислена, но ви окриля. След него вече никой нямаше да се осмели да го стори.
Франция щеше отново да се превърне в джудже. Историята на Дьо Гол беше историята на Франция; историята на Помпиду щеше да е историята на един човек, роден в Монбудиф, и нищо повече.
Тези мисли се нижеха в ума й, докато вървеше подир Бенедикт, която с молив и бележник в ръка интервюираше струпалите се хора. Блъскана, мокра — над Париж валеше дъжд — тя се стараеше да не губи от поглед приятелката си, която шареше насам-натам сред множеството.
— Ела, ще опитаме да се приближим до Триумфалната арка — каза Бенедикт.
Жюлиет се вкопчи в края на шлифера й и повече не се пусна. Бенедикт си проправяше път с лакти и след тях се чуваха негодуващи гласове. Жюлиет сведе поглед, смутена. Най-накрая успяха да се доберат до първия ред, точно зад полицейския кордон. Огромно синьо-бяло-червено знаме се вееше под Триумфалната арка, осветено от трицветен лъч. Беше настъпила нощта и черното парижко небе бе прорязано от светлини. Въпреки дъжда множеството напираше от всички страни на площада и от време на време се чуваха възгласи: „Да живее Дьо Гол, да живее генерал Дьо Гол“, които всички подемаха в хор. Жюлиет се въздържа да скандира от страх да не стане смешна. Да не се изложи пред Бенедикт, която си водеше бележки и мърмореше.
Под Триумфалната арка се бяха строили студенти от висшите училища, участници в Съпротивата и някакви господа, облечени в сиво от глава до пети. Гвардейският духов оркестър изсвири сигнала в почит на загиналите, последван от Марсилезата. Жюлиет не успя да сдържи сълзите си и подсмръкна. Тъкмо се бе поуспокоила, и Бенедикт я дръпна към себе си.
— Давай! Зърнах едни японци, смятам да си поговоря с тях, това си е истинска находка.
След японците се появи американец, после две млади англичанки, закачили на британското знаме черен креп.
— Екстра — ентусиазира се Бенедикт. — Събрах всичко каквото ми трябва. Да се връщаме във вестника.
Трябваше да напише статията си незабавно и двете се върнаха в редакцията на „Фигаро“. Докато приятелката й трескаво пишеше на ръба на масата, Жюлиет оглеждаше просторната стая, превърната в главна квартира, където се разпореждаше Емил. Едва разпозна в разсеяно поздравилия я мъж дребничкия младеж, който седеше в кухнята на улица „Плант“ по пижама и мажеше с масло препечените филийки.