От балкона се виждаше бавно обезлюдяващият „Шан-з-Елизе“. Бях свидетел на исторически момент, каза си тя. Един ден ще има какво да разказвам на децата и внуците си.
Глава 2
Луи пак въртеше мистрията и чука. Този път в едно мазе на улица „Тампл“. Когато Жюлиет пристигна вечерта, както се бяха уговорили, той бъркаше хоросан. Дънките му бяха скъсани отзад и на коленете. Носеше прекалено тесен стар червен пуловер. Жюлиет го изгледа. Влюбена съм в едно хлапе, което си играе в пясъчника на кварталната градинка.
— Какво правиш тук? — попита тя.
— Нали виждаш, правя се на физически работник.
— Аха…
Не само той се правеше на „физически работник“. Десетина момчета и момичета режеха с трион някакви дъски, ковяха пирони, боядисваха плоскости.
— В комуна ли смяташ да заживееш?
— Отгатна, пиленце. От днес нататък ще се наложи да ме делиш с други.
Жюлиет запали цигара.
— Ти пушиш? — попита Луи.
— От време на време. С бетона на Шарло ли работиш?
— Не, отказва да ми каже как го получава. На мен, представяш ли си? Малко се посдърпахме заради това.
Едно русо момиче дойде и без да погледне Жюлиет, попита дали Луи ще отиде с тях да хапнат в бистрото.
— Не, с приятелка съм. Мари-Анж, това е Жюлиет.
Двете се поздравиха без особен ентусиазъм.
— Добре тогава. След това пак ще се видим. Другите искат да бачкаме до късно тази вечер — обясни Мари-Анж.
— Добре.
— Тази коя е? — попита Жюлиет, след като Мари-Анж отиде при другите.
— Избягала е от къщи. Ще участва в трупата. Иска да става актриса. Сладка е, нали?
Жюлиет сви устни пренебрежително. Изведнъж се почувства като истинска буржоазка в тази обстановка. Студентка съм, работя в юридическа кантора по международно право, живея в голяма къща. Вярно, така е, но съм без пукнат грош и скоро ще се наложи да проституирам.
— Какво сте решили да правите в това мазе?
— Театър, пиленце. След като институциите не желаят да чуят за нас, ние ще си създадем собствена сцена, ще си пишем текстове и сами ще си ги играем. Естествено, няма да е като в „Комеди Франсез“, но ще струва по-евтино.
— И кога го реши това нещо?
— Нищо не съм решавал. Запознах се с Брюно, високият тъмнокос младеж, дето боядисва в дъното… — Той й го показа с мистрията. — … при моя агент. Всъщност оня, който се водеше за мой агент, щото сигурно не се е охарчил много да говори по телефона и да ми търси ангажименти! И тъй като нямаше участия, Брюно се занимаваше с дребни поправки, с боядисване на апартаменти. Пихме по едно, дори не се напихме и три седмици по-късно той ме потърси. Попита дали ще се присъединя към една трупа, за целта трябвало да мога да играя комедийни роли и да забивам пирони. Казах си: „Защо не?“. Пак мога да си съчинявам рекламните мелодийки. Гладна ли си?
Жюлиет кимна.
— Ще ядем на място. Имам всичко необходимо.
Разрови се в един кашон и извади бутилка вино и някакви консерви. Отвори една кутия сардини с олио, една с компот и една с крем монблан с шоколад. Тапата на бутилката изхвръкна.
— Заповядай, на теб се пада честта — покани той Жюлиет, поднасяйки й кутийката със сардини.
— Няма ли хляб?
— Чакай да видя.
Стана и донесе един нарязан хляб, опакован в целофан. Разкъса опаковката със зъби и подаде една филийка на Жюлиет. Тя си взе една рибка и деликатно я сложи върху хляба. Луи си взе с пръсти две рибки и ги глътна направо, без да ги дъвче. Обърса пръсти в дънките си и продължи с пълна уста:
— Ще потръгне. На хората им писна да плащат луди пари, за да гледат пиеси на някакви си жалки драскачи. За цените на билетите измислихме нещо като колелото на лотарията, с цифри от едно до петдесет. Който изтегли номер едно, плаща един франк, и т.н. Хитро, а?
— Отдавна не съм те виждала толкова ентусиазиран!
— Боря се, правя усилия. Хубавото е, че е пълно с мадами.
Жюлиет сви рамене, бясна. Ужасно я нервираше, когато започнеше да ги дрънка такива! Гадно хлапе, което ме предизвиква с кофичката и лопатката си.