— Пука ми, да ти кажа. И в кантората е пълно с мъже, какво си мислиш. Само че аз не се фукам като теб.
— Аха, тя се обиди, цупи се.
— Изобщо не ми пука. Всеки си има свой живот, нали така?
— Точно така. Не искаш ли малко шоколадов крем, за рака на черния ти дроб?
— Не, благодаря. Пръстите ми миришат на риба, а нямам други за смяна.
Луи се засмя.
Язвата му не го беше безпокоила и през последните дни спеше добре, без хапчета. Мястото му допадаше. Ще бъде мръсно, грозно и в духа на времето. Тук ще мога да говоря истински, да пиша истински, ще престана да се нагаждам към кофти роли и да се подчинявам на режисьора, който настоява да се ядосвам наужким с изкуствени думи.
— И какво ще правим след прекрасната вечеря? — продължи Жюлиет.
— Нищо, пиленце. Аз се връщам на строителната площадка.
— …
— Нали чу какво каза Мари-Анж. Ще бачкаме до късно през нощта. Отваряме врати след седмица, а краят му не се вижда.
— Добре тогава. Можеше да ми го кажеш предварително!
— Чуй ме, Жюлиет, между теб и бачкането избирам второто. Ясен ли съм?
— Кристално. Добре тогава, чао.
Тя му се усмихна с най-пленителната си усмивка и излезе. На стълбището се размина с Мари-Анж и останалите от трупата. Отстъпи, за да им даде път.
— Няма ли да останеш с нас? — попита високият брюнет, който трябваше да е Брюно.
— Не. Доскоро.
Луи се обади пръв.
— Е, малка приятелко, още ли се сърдим?
— Съвсем не. Просто съм затънала в работа.
— Кога ще се видим?
— Не знам.
— Сърдита си. Чувам го ясно. Какви искаш да сторя? Да се търкалям в краката ти? Да те обсипя с бижута? Да ти напиша писмо?
Жюлиет едва не прихна. Луи да седне и да пише писмо! Все едно да го помолиш да ти каже „обичам те“ на лунна светлина под акомпанимента на цигулка и с букет цветя в ръце.
— Да напишеш писмо, ти? — отвърна Жюлиет.
— Хайде на бас, че ще го направя — отвърна Луи.
— Добре тогава, ще чакам.
След два дни получи писмо, адресирано до госпожица Жюлиет Тюил, улица „Плант“ №64, Париж, 14-и район.
— Няма да повярваш какво ми се случва — каза тя, размахвайки писмото под носа на Мартин, — Луи ми е написал писмо.
— Не може да бъде! — възкликна Мартин. — Той знае ли да пише?
Жюлиет отвори плика и извади бял лист, на който Луи беше написал с едри букви една-единствена мръсна думичка: „Кур“.
— Мръсник — процеди през зъби Жюлиет, — тъпкано ще му го върна.
— Много ли ми изневерява през тези две седмици? — попита Жюлиет, сгушена в Луи на голямото легло в една от стаите на хотел „Ленокс“.
— Такива въпроси не се задават, освен ако не си падаш мазохистка.
Не бе устояла дълго на изкушението да му се обади. Той й предложи да мине да го вземе от мазето.
Тъй като искаше да ограничи максимално евентуалните търкания и главно да си уреди среща далече от Мари-Анж и останалите, тя предложи да се видят в хотел „Ленокс“.
— А няма ли да ме попиташ дали аз съм ти изневерявала? — полюбопитства Жюлиет.
— Няма.
— Защото се страхуваш, че ще те заболи ли?
Той не отговори.
— Ти чувстваш нещо само когато те наранявам — заяви тя, заковавайки очи в лицето му.
— Би трябвало да си доволна. И това е някакво начало. Хайде да си говорим за друго. Защото в противен случай ти е ясно как ще свърши.
Понеже Жюлиет се нацупи, той я прегърна, целуна я и каза:
— Нека ти обясня нещо, пиленцето ми. Рядко се случва един мъж и една жена да се разделят, защото си изневеряват. Правят го по-скоро защото се отегчават. Нашият случай не е такъв, затова дай да сменим темата.
Толкова добре се чувстваше сгушена в обятията му, че не потърси повече аргументи за задълбочаване на спора.
И все пак, каза си Жюлиет, май тъпчем на едно място.
— Не напредваме, Луи, уверявам те, изобщо не напредваме.
— Какво значи „да напредваме“? Да създадем дом и семейство и деца заложници, които да патят? Предпочитам да съм влюбен, отколкото удобно настанен. Ако си пасваме в леглото, то е, защото с нетърпение чакам да се видим, да те докосна, да ти разтворя краката, да те ближа…
Гласът му се промени, стана по-дрезгав, по-тих и Жюлиет затвори очи.