Естествено, продължаваше да се държи с обичайната си изисканост и да се носи със студената, резервирана елегантност, с която толкова силно впечатляваше Емил. Никой не можеше да я обвини в проява на лош вкус. Проблемът бе, че от известно време се държеше повече като господар, дошъл да обходи земите си, отколкото като беден крепостен, който тревожно мачка шапката си с ръце.
Емил също се променяше. Остави се Бенедикт да го заведе на шивач, на авеню „Виктор Юго“, където обнови гардероба си. Господин Барне обличаше звездите на рекламния бизнес, младите депутати и напористите млади индустриалци. Лично той му предложи най-доброто според него и се ангажира да присъства на пробите на поръчаните костюми. Емил се съгласи също да отиде на коафьор и да се подложи на разреждане на косата и на избелване на зъбите. Но когато Бенедикт спомена за други, по-радикални промени, например да смени очилата с контактни лещи, той твърдо отказа.
Не желаеше да се променя прекалено бързо. Беше в началото на професионалния си възход и смяташе, че е длъжен да се съобразява с колегите си, за да може да получи подкрепата им, когато настъпи моментът за истинското завземане на властта. Това обясняваше защо гледаше да не дразни никого и да омаловажи издигането си. Единственото му слабо място беше Бенедикт. Или по-точно, жените, защото новата му позиция предизвика внезапен обрат в отношението им към него. Поне в отношението на колежките му. Новопридобитата му слава все още беше в рамките на вестника, не бе стигнала до официалните вечери и светските колонки на пресата. С изключение на „Монд“ — вестникът съобщи за назначението му в антрефиле, което го изпълни със задоволство.
Когато Бенедикт научи за подновяването на междуособните войни и уреждането на сметки сред марсилските престъпници, както и за труповете, изоставени по тротоарите и в заведенията, не й бе никак трудно да получи разрешение от Емил да замине за Марсилия.
Все още не беше изгубила надежда да открие Ришар, нито да го върне на Мартин. Нищо че два месеца преди полета Мартин си взе нов самолетен билет за Ню Йорк. Искаше да замине веднага след Коледа и да посрещне новата 1971 година на американска земя, на „Таймс Скуеър“, където американците се целуваха и си пожелаваха щастлива нова година.
Колкото повече време минаваше, толкова повече Бенедикт харесваше Мартин. Защото, макар да не го съзнаваше, между тях не ставаше дума за конкуренция — нито сантиментална, нито професионална, нито социална, както и защото се възхищаваше на нейната воля, праволинейност, откровеност и решителност. Завиждаше й за силата — силата да си е сама господар, да дължи само на себе си трофеите, които редим на етажерките.
Не й беше по сърце фактът, че Франция ще се лиши от тази непокорна Мартин и от бъдещите й победи. Докато живееше на улица „Плант“, Мартин й служеше за пример, беше й нещо като мадона, към която се обръщаше, за да се почувства смела и готова на всичко.
Така че Бенедикт замина за Марсилия. Проведе разследването, продиктува материала си по телефона и се отправи към улица „Мартини“ №36. В просторното остъклено фоайе на модерната сграда имаше домофон и Бенедикт откри инициалите Р. Б.
Не натисна звънеца, а изчака един от обитателите да влезе и се шмугна покрай него. Качи се на асансьора и натисна копчето за шестия етаж.
Сградата беше внушителна — с мрамор, декоративни растения и огромни прозорци. На площадката подът беше застлан с дебел мокет, а стената — украсена с модернистична литография.
Тя натисна звънеца, пое дълбоко дъх и зачака. Ако не потръгне в журналистиката, ще се преквалифицирам в детективския занаят, си каза тя. Очевидно имам нелоши шансове.
Отвори й пищна блондинка по пеньоар, от онези, дето се снимат голи в мъжкото списание „Люи“. Пеньоарът беше разтворен на бюста, носеше чехли на висок ток с розови помпони. С негримираното си лице напомняше досущ малко момиченце.