— Кого търсите? — осведоми се русокосата хубавица. — И защо не звъннахте по домофона? Не мога да си обясня защо плащаме безбожен наем, след като домофонът не служи за нищо!
— Братовчедка съм на Ришар. Изпраща ме майка му.
Русата мадама измърмори нещо неразбрано, но я пусна да влезе.
— Да ви предупредя, заета съм с гладене, успокоява ме.
Изправи се до дъската за гладене и енергично започна да разхожда напред-назад ютията, раздипляше воланчетата, изпичаше бастите, наблягаше върху извивките.
— Към колко се прибира Ришар?
— Обикновено към седем, когато тръгвам за работа.
Очевидно не гореше от желание да разговаря. Бенедикт не посмя да си съблече палтото и стоеше права, скръстила ръце.
Блондинката беше изцяло погълната от воланите и дантелките. Бенедикт се опитваше да проумее как оня Ришар на Мартин беше станал Ришар на тази блондинка.
Някъде около деветнайсет часа мадамата влезе в банята да се разкрасява, ключът във вратата се превъртя и се появи Ришар. Целият в черно: черно кожено палто с голяма цепка, черни очила и черен кожен каскет.
При вида на Бенедикт леко се стъписа.
— К’во праиш тук?
— Дойдох да те видя.
— Видя ли Джина?
— Да, тя е в банята.
— Кой те изпраща?
— Никой. Мартин изобщо не подозира.
— Много бих се учудил.
— Дойдох по собствена инициатива, Ришар. Не получи ли посланията й от лятото, след като…?
— Какви послания?
— Първо ти писа. После те издирваше чрез вестниците и накрая я показаха по телевизията.
— Не съм получавал никакви писма, пък и не чета вестници. Извинявам се. Ние тук не сме много учени и културни. Можеш да докладваш на лъжкинята.
— Мартин не е лъжкиня. Тя постъпи така, защото…
— Бай, бай, отивам на работа. — Джина беше излязла от банята.
На Бенедикт й бе достатъчен един поглед, за да отгатне какво работи Джина. Мигаше на парцали, клепачите й бяха обилно наклепани в зелено и дългите й руси къдрици се спускаха до кръста. Прилепнала по тялото й рокля, главозамайващо високи токове, предизвикателно щръкнал бюст…
— Коте, да се видим при Пиеро, да хапнем по нещо?
— Добре — отвърна Ришар, пляскайки я по бедрото. — Приятна работа.
Тя помаха със златната си ламена чантичка и излезе. Без да погледне към Бенедикт.
— Не работиш ли на пристанището? — попита тя.
— Не. Сводник съм, скъпа, по-скоро половин сводник, деля си Джина с един приятел, който е в пандиза. Грижа се за нея, докато той излезе. Не се преуморявам… Тя ми носи добри пари.
— Не прекалявай, няма смисъл.
— Не прекалявам. Да ти призная, преди, когато разнасях доставките, тогава прекалявах, но с обратен знак. Разносвач на минимална заплата, как ме виждаш! Като си помисля, че почти си бях повярвал! Все трябва да се минеш веднъж, нали? Аз вече го сторих, но от сега нататък, край, баста!
— Ришар. Тя те обича. Знам. Чакаше те цяло лято…
— Не замина ли за Щатите?
— Не.
— Можеш да й предадеш да си стяга багажа, няма повече да ме види. Искаш ли нещо за пиене?
— Не, благодаря.
— Ще ме извиниш, но по това време съм свикнал да си приготвям едно блъди мери.
Той отиде в кухнята и тя чу да подрънкват кубчета лед в чаша. Телефонът звънна и той вдигна. Дълго разговаря за някакъв кон, на който заложил, и доволен, затвори.
— Обичах Мартин, кълна се, обичах я.
Говореше бавно, сякаш търсеше думите, и Бенедикт не го прекъсваше от страх да не млъкне и да се затвори.
— Едва не умрях, когато Луи съобщи, че заминавала. Беше същото, както когато приключих с дрогата. Същото, кълна ти се. Зависим. Зависим от тази мадама. Онази нощ бях като луд. Свих една кола и карах до тук. С бясна скорост, с газ до дъно по магистралата. Спомням си, че в колата имаше касета със записани песни, сред които „Stand by me“… Пусках си я, докато ми писнаха ушите. Тук намерих приятели. Те имаха момичета. Първия път, когато една курва ми бутна без пари, изпитах страхотен кеф. Беше Джина. След като опандизиха нейния тип, тя продължи да работи за мен. Това е…
Той си играеше с чашата, прехвърляше я от едната в другата си ръка, без да разлее и капка. Говореше, свел очи. След като свърши, на устните му проблесна светкавичната усмивка.