— Животът с нея, така както тя го искаше, не беше за мен. Не й противоречах, за да й доставя удоволствие, но това не бях аз. Имам си вече установени навици тук. Продавам по малко дрога, Джина ми носи по нещо. В неделя обикалям живописните заливчета, тук са приятелите, красивите коли, дребните далавери, слънце през цялото време…
— Но тя те обича, Ришар!
В мига, в който думите се изплъзнаха от устата й, осъзна, че нямаше смисъл да го убеждава. Той беше прав.
— Не биваше да постъпва по този начин — отвърна той. — Не биваше… Сигурно животът, който съм избрал, ще бъде тежък, но съм любопитен да видя как ще се получи. Искаш ли да отидем да хапнем някъде?
Вечеряха в ресторант на старото пристанище. След като приключиха, той бръкна в джоба си да плати сметката и помоли:
— Няма смисъл да й казваш, че си ме видяла.
— Наистина ли искаш да си мълча?
— Да. Тя продължава ли да носи шлифера ми?
— Да.
Моят шлифер. Кръглото й дупе. Шнолите й, шаловете й, здравето й, енергията й, непоклатимите й идеи… Веднъж през лятото се обади в Питивие. Отсреща му отговориха, че току-що била излязла, и той затвори. Слава богу. В онзи момент като едното нищо можеше да не издържи и да се огъне, да остави името и телефона си. От самото начало имаше предчувствие, че работата няма да излезе читава. You’ve lost that loving feeling, you’ve lost that loving feeling, you’ve lost that loving feeling and now it’s gone, gone, gone, ouaouaoua…
Беше го изгубил, любовното чувство. За доста дълго време.
Заради Мартин спря да си гризе ноктите. „Нищо не чувствам, когато ме галиш по гърба, нямаш нокти“, бе заявила тя един ден. Тогава си купи един горчив лак и така превъзмогна лошия си навик.
Заради Мартин… Заради Мартин…
Откъсна със зъби парченце нокът, плати и двамата излязоха от ресторанта.
Сбогуваха се в мрака и Бенедикт взе такси за гара „Сен-Шарл“.
Реши да не казва на Мартин за срещата си.
Така щеше да е по-добре. След като откри любовта, сега Мартин откриваше омразата.
Със същото чувство на удивление.
В началото си каза: „Ще го забравя. Лесна работа. Аз съм прагматична, енергична. Достатъчно е да си кажа забравям, точка, край, забравям“.
Получаваше се.
За някой и друг ден.
После ненадейно мярваше зад ъгъла шлифер с дълбока цепка и се заковаваше на място. Разтреперана. Без дъх. Идеше й да хукне след шлифера. Това е мое. Откраднали сте нещо, което ми принадлежи. Върнете ми го… Уверявам ви, шлиферът е мой, господин полицай.
После болката проникваше във всяка пора и тя заживяваше с нея. Спеше свита на кълбо, за да я запази топла и жива. Не можеше да спи по гръб.
Отмерваше секундите. Не откъсваше очи от пясъчния часовник.
Накрая й минаваше.
Ако беше в леглото, лягаше по гръб, ако вървеше по улицата, изправяше рамене. Най-сетне беше излекувана. Уф, въздишаше с облекчение!
Тогава дойде ред на сънищата.
Те й скроиха подъл номер. Една нощ Ришар й се яви насън и й каза: Добре съм, току-що спечелих конните надбягвания, станах световен шампион по фигурно пързаляне, спечелих титлата на „Ролан Гарос“ и сега тренирам за предстоящото първенство по борба в полутежка категория в „Медисън Скуеър Гардън“. „Много добре — отговори тя и попита: — Как успяваш?“ „Срещнах едно момиче, за което означавам много, което се отнася изключително мило към мен.“ После внезапно образът му се размиваше, изчезваше. Тя се събуждаше разгневена — а международното състезание по бой със снежни топки, и него ли спечели? От гнева се роди омразата.
Омраза заради това, че не можеше да го наругае очи в очи.
Омраза заради това, че я беше изоставил.
Омраза заради това, че не беше нужна никому.
Омраза заради това, че някоя друга бе заела мястото й.
Омраза заради това, че позволи капанът да щракне зад гърба й.
Омраза към него. Омраза към самата нея. Буквално се оплете, вече не знаеше кого по-напред да мрази.
Толкова много омраза я накара да се засрами. Представи си, че я превръща в малко кубче и го скрива под леглото си. Съвсем на дъното, за да не го открие никой, дори и Розита, когато минава с прахосмукачката.
Омразата обаче не се предаваше лесно. Кубчето си кротуваше, скрито под леглото в продължение на няколко дни, след което… неочаквано се разтваряше в няколко литра бульон. Тя се давеше, пляскаше с ръце и крака, паникьосваше се. Малко оставаше да отиде да драсне клечката в дома на семейство Брузини, да прокопае канал в мазето им и да ги издави, или да им изпрати пастет с цианкалий.