Ще вдигна мизата, реши в крачка Жюлиет.
— Искате да говорите с господин Виртел?
— Да, искам да го чуя.
Да чуя скъпия Едмон. Ще трябва да намеря начин да доживея до следващото решение, защото момент, скъпи Едмон, разбери, това е временна мярка, дума не може да става за…
— Ало, Жюлиет? Как си?
Размениха няколко общи приказки: за бетона, за улица „Плант“, за Шарло. Жюлиет отговаряше, не знаеше как да подхване темата. Тъкмо реши да се откаже, и той заяви с престорено любезен тон:
— Предполагам, че не ми се обаждаш да си говорим за Шарл Милал и за времето.
— Ами… не.
— Добре, казвай, слушам.
Настъпи продължително мълчание.
— Ами… Аз… не знам как да го кажа.
— Да не би случайно да си обмислила предложението ми?
— Точно така. Точно затова се обаждам. — Трудно беше да изрече подобно нещо по телефона. — Имам парични проблеми. Три хиляди франка на месец ще са ми достатъчни.
Наду тарифите на евентуалните услуги, за да увеличи шансовете си да получи отказ.
— Затова си помислих, че бихме могли да се споразумеем, и… три хиляди франка за едно… — Мамка му! Как не помисли предварително каква дума да употреби. — … посещение на месец.
Точно така. Посещение. Също както при зъболекаря.
— Виж ти, станала си лакома!
— Да, но не искам от вас нито апартамент, нито кожи, нито екзотични пътувания.
— Все пак… Имам нужда да го обмисля. Нали се досещаш, бях уредил някои неща, след като ти ми отказа.
Ако си въобразява, че ще тръгна да се бия за него! Ще затворя телефона и точка. Ще обера някоя банка, няма да е толкова отвратително.
— Да или не. Нали се сещате колко дълго съм се колебала, преди да ви се обадя. Такива неща са нещо ново за мен!
— Много добре. Ще размисля и ще ти се обадя. Довиждане, Жюлиет!
Той затвори, без да й даде време да се опомни.
Най-после бе ударил неговият час. Така и не успя да преглътне унижението, което му нанесе Жюлиет. Все още не му излизаше от ума и си отмъщаваше, отнасяйки се грубо с една нещастна шведка, с която се срещаше три пъти седмично в малкия си апартамент на улица „Тур“. Кандидат-манекенка, която се издържаше повече от щедростта му, отколкото от фотогеничната си фигура.
Звънна й след три дни.
— Ало, Жюлиет? Аз съм, Едмон.
Ще бъде принудена да му говори на малко име.
— Ето моето предложение: три хиляди франка, съгласен съм, но за две срещи на месец, понеделник и петък от седем до девет. Ще си запишеш ли адреса? Улица „Тур“ №28. Ще те чакам там следващия понеделник, договорихме се, нали?
— Добре — с мъка преглътна Жюлиет, която си бе обещала да отмени предложението си, когато той й позвъни.
Готово, каза си тя, затваряйки телефона. И аз се превърнах на ръкавица. Отвън — възпитано момиче от добро семейство, отвътре — проститутка.
Жюлиет се виждаше с Луи три вечери в седмицата. Тъй като той не искаше да ходи на улица „Плант“ под претекст, че не можел да понася Емил — „говори, сякаш диктува, лази ми по нервите“ — нито в хотел „Ленокс“, защото приятелят му, барманът, бил в казармата, водеше я вкъщи. Когато беше в добро настроение, предлагаше: „Лягаме си дибидюс голи?“, друг път беше по-груб: „Ще се чукаме ли?“, или още по-безцеремонен: „Кур, путка?“.
Живееше на последния етаж в една кооперация на улица „Монж“: две стаи, пълни с книги, плочи и пепелници, разхвърляни дрехи по пода. Беше огледала пепелниците и чиниите, възглавниците и телевизора, всички стоварени направо на пода, уредбата, поставена на тухли, и матрака, проснат директно на мокета.
— Както виждаш, западам. Не вървя, а лазя.
Тя не отговори. Никога досега не бе виждала такъв… запуснат апартамент.
Бързо откри причината.
Луи имаше дарбата да мърля всичко покрай себе си. Сякаш не умееше да координира движенията си дотолкова, че най-обикновеното правене на кафе се превръщаше в опасно упражнение. Изтърбушваше пакета с кафе, разсипваше част от него, поливаше вода покрай кафеника, грабваше захарта и ръсеше по масата — случваше се и да уцели чашата си — после тръгваше да обикаля из апартамента с чаша в ръка, оставяше я някъде, за да си запали цигара, забравяше я, връщаше се в кухнята, сипваше си второ кафе, което зарязваше на телевизора, защото внезапно му се приискваше да подрънка на електрическото пиано, търсеше кафето си с поглед и понеже не го намираше, отново отиваше в кухнята да си налее трето, което закрепваше на ръба на ваната, та ако случайно звънне телефонът…