— Писенце, договорите подлежат на тълкуване. Сменяш мястото на запетайката и всичко се променя. Каква си ми наивничка! Голям джин и дубъл уин!
Той си броеше точките, а Жюлиет шмекеруваше, нали тя записваше резултата.
Лазеше й по нервите със самодоволството си. Аз, аз, аз. Ако го слуша човек, ще си помисли, че тя си няма понятие от нищо, че е едно тъпо селянче.
— Случайно да си чувала за остров Мавриций? — подхвърли й той един ден с презрителен тон.
— Не.
Дори си нямам понятие къде се намира.
— Как е възможно! Никой ли не те е водил там досега? Значи си ходила само с разни циции, бедното ми дете!
Всичко това, за да й покаже снимки с някаква мацка на плажа — той в едър план, изпъчил гърди, мадамата зад гърба му, полускрита.
— А тази тук е на Сейшелите, миналата година.
Същата снимка, същата поза, само момичето беше друго.
— Никога ли не водите едно и също момиче?
— Същото какво?
— Момиче.
— Не. Когато ми писне, го изхвърлям — заяви той нахилен.
— А жена ви?
— Тя си седи у дома. Нали съм се оженил за нея, стига й толкова. Значи, не физическото отвращение, а моралната непоносимост ще ме накарат да се махна, каза си Жюлиет.
Добре, че беше Низо. Жан-Мари. Това, което не й даваха нито Луи, нито Виртел, Жан-Мари щедро й го даряваше: нежност, любов, внимание. За пръв път в живота си Жан-Мари Низо се беше влюбил.
Още от първата вечер.
Вечерта, в която Бенедикт Тасен го покани на улица „Плант“. Отиде, придружен от младата Сабин дьо Кроа-Мажьор. Звънна на вратата и изведнъж дочу шум откъм живия плет от почернели туи, който отделяше къщата от улицата. Обърна се и различи клекнал силует на жена, която очевидно пишкаше. Изненадан, изчака я да се надигне, но на нея явно й беше приятно да клечи с гол задник в хладната нощ и да се полюшва наляво-надясно. Фаровете на преминаваща кола осветиха силуета. Жан-Мари ясно видя зелена пола, разтворена като венчелистче, тъмна коса и дълги бедра, които се показваха изпод полата.
По-късно вечерта видя притежателката на зелената пола. Казваше се Жюлиет и беше заобиколена от тълпа обожатели. Усмихваше се на един, отправяше към друг поглед, замрежен от гъсти, черни мигли, леко потупваше трети по бузата. Кралица. Издигната единодушно на върха от заобикалящите я мъже, които бяха готови на минутата да скочат отгоре й и да я съборят. Тя обаче се държеше на разстояние, черните й очи ги оглеждаха, сякаш преценяваха заложбите и качествата им.
Жан-Мари се присъедини към групата и отначало тя го изгледа с интерес, но скоро погледът й се изпълни със студенина. Всеки път, когато се покланяше пред нея за танц, тя го отпращаше. Със същата хищническа усмивка, същия тъмен поглед, същата грация, сякаш приемаше и казваше „да“.
Тя е, каза си Низо. Херцогиня Д’Аркос дьо Сиера Леоне на Барбе д’Орвили, Матилд дьо ла Мол на Стендал и Люлю на Тулуз Лотрек, събрани в едно.
В онази нощ за Жан-Мари Низо всичко друго престана да съществува. Светът му се затвори около Жюлиет Тюил, все едно я осветяваше прожектор, който я отделяше от останалата част на вселената. „Жюлиет, Жюлиет“, тананикаше той с глава на възглавницата, когато сънят бягаше от очите му. „Жюлиет, Жюлиет“, повтаряше, докато пишеше статия за отношенията между Жорж Помпиду и Вили Бранд или за ливанския президент Сюлейман Франжие.
Заради нея се присламчи към „двамата Тенардие“ — така наричаше двойката Бенедикт-Емил, с надеждата да я срещне отново. Но Жюлиет продължаваше да се държи хладно.
Тъкмо си изработи нова тактика за сближаване, когато баба му внезапно почина. Жан-Мари прекара последната нощ до леглото й. Преди да издъхне, тя му прошепна със сетни сили: „Момче, не пропускай живота си. Не постъпвай като баща ти. Не си заравяй главата в пясъка. Живей. Бъди смел. Ще бдя над теб отгоре“. Жан-Мари не беше много религиозен, но след смъртта на баба си се чувстваше закрилян. От невидима сила, простряла десница над него, която му вдъхваше смелост и упоритост. Той, дилетантът, който много говореше за плановете си и никога не ги осъществяваше, който заемаше във „Фигаро“ безметежната и добре платена длъжност наблюдател, който играеше ролята на женкар и се забавляваше да разнищва човешкото поведение, взе решение наистина да влезе в живота.
Напусна вестника и си изработи план, подчинен на строга дисциплина. Даде си двугодишен срок да напише замислената книга. Престана да посещава парижките светски вечери, отказа се от елегантните девойки от благородническо потекло, от показността, от салонните разговори, от целия си дотогавашен живот. Сутрин ставаше в осем и работеше до обяд. После излизаше да се поразходи, хапваше нещо леко и отново сядаше на бюрото чак до осем вечерта. „Като истински чиновник“, казваше си.