Чиновник в областта на литературата.
Понякога ходеше на кино, на театър. Посещаваше концерти. Обикновено сам. Тази нова за него самота му се нравеше. Телефонът, който не звънеше дни наред, празната пощенска кутия, дългите самотни разходки…
Представяше си току-що пристигналия в Париж Люсиен дьо Рюбампре. И той като него беше срещнал своята Корали.
Един ден дръзна да й се обади. Учуди се, че тя веднага прие поканата му да вечерят заедно. Учуди го нейната непринуденост, веселост, откритост.
За миг дори се уплаши, да не би тя да не се окаже мечтаната героиня, недостъпната жена, засенчвала досега всички останали. Когато я изпрати до тях и по стар навик направи опит да я целуне, тя се изплъзна с познатия блясък в очите, с царствената резервираност и снизхождение, с които бе отказвала поканите му за танц.
— Не. Би било прекалено лесно. А аз не обичам лесните неща…
И се отдалечи. Жан-Мари я проследи с поглед. Очарован — като човек, влюбен в думите — от звънтящата от гордост реплика на своята героиня, трогнат и развълнуван от самоувереността й, щастлив да види мечтата си непокътната, цяла-целеничка.
След онази вечер Жюлиет и Жан-Мари често се срещаха, всеки откриваше в другия героичния образ, изваян от собственото му въображение. В компанията на Жан-Мари Жюлиет се превръщаше в принцеса с висока, островърха шапка с бродиран фин воал и високомерна усмивка. Седнала гордо на трибуните, тя подаваше ръкавицата си на безстрашния рицар и той влизаше в безразсъден двубой в защита на нейните цветове, а накрая едва опарваше устните й с дъха си.
В компанията на Жюлиет Жан-Мари за пръв път изживяваше цялата гама от сладостни емоции, които дотогава познаваше единствено от литературата. Най-накрая се бе превъплътил в Жюлиен Сорел, протегнал ръка под масата в опит да докосне ръката на госпожа Дьо Ренал и очакващ с трепетно вълнение нощта, в която тя ще стане негова.
Глава 5
Андре Ларю с пълно право се гордееше със себе си за това, че назначи Емил Буше за заместник главен редактор. Младокът е удивителен, разсъждаваше той, потривайки ръце. Не се набива на очи, но ще сложи в малкото си джобче и най-изпечения политик. Очевидно властта не го замайва. Не попадна в нито един от обичайните капани, заложени пред младите амбициозни мъже, които се издигат в йерархията. Продължава да проявява безукорна скромност и дискретност, не взема никакви решения, без да се допита до мен, спазва установените правила, отдава дължимото на положението ми и не се домогва до никакви привилегии.
Андре Ларю придоби навика да избягва неприятните и досадни задължения и започна да ги прехвърля на Емил. Затова, когато Флоран Буслен му позвъни с молба да разговаря с дъщеря му Аник, понеже искала да става журналистка, той помоли Емил да го отмени.
Емил откликна с ентусиазъм. Името на Флоран Буслен беше известно на всички — един от най-видните френски индустриалци, собственик на първото предприятие в сектора на електрониката, той умело бе разиграл картите си, участвайки в най-разнообразни сфери на дейност, в резултат на което на петдесет и две години се оказа начело на холдинг, в който освен предприятието, влизаше още и една частна банка, няколко женски списания, акции в едно регионално частно радио и в голяма козметична фирма. За кратко време Флоран Буслен се превърна в публична личност. Висок, елегантен, изискан, той отстояваше интересите на френската промишленост в многобройните й филиали извън страната. Беше от индустриалците, които съзнаваха важността на медиите и ползата, която можеше да извлекат от тях, и съумяваше да представи проблемите на производството или на международната конкуренция също толкова увлекателно и интересно, колкото неотдавнашните спорове покрай Солженицин и удостояването му с Нобеловата награда.
— А тя защо не отиде например в някой от вестниците на баща си, вместо да се опитва да се намърда във „Фигаро“? — попита Бенедикт Емил след срещата му с дъщерята на Буслен.
— Точно защото са на баща й — отговори Емил.
— Как изглежда?
— Очарователна, женствена и…