В замечтания тон, с който й отговори, прозираше странна загадъчност, сякаш ставаше дума за личност от изключителна важност.
Бенедикт се подразни и се тросна:
— Татково момиче!
— Не повече от теб.
Бенедикт го изгледа, смаяна. За пръв път Емил й говореше с критичен тон. Ревностният почитател от първия ред освиркваше любимата си звезда. Той се стресна и веднага помоли за примирие.
— Само се пошегувах, скъпа. Честно.
И я целуна.
Бенедикт не го показа, но й се стори, че е била предадена.
— Розита, може ли да изгладите блузата ми? — попита Бенедикт от вратата на кухнята.
— Да. Само бие носите такиба боланчета. И без тоба гладя само башите дрехи.
Розита не беше в настроение този ден. Старата й омраза към Франко се бе събудила във връзка с процеса в Бургос срещу шестнайсетте баски националисти. Мъжът й и двете й дъщери полагаха огромни усилия, за да я вразумят и да й попречат да излезе да протестира по улиците.
— Бкъщи не казбаме „отибам до тоалетната“, а „отибам при Франко“ — обясни тя на Мартин и Жюлиет. — Ясно би е колко го тачим този… Да пукне макар, пет пари не дабам. Какби ли не ужасии му тежат на събестта!
Жюлиет и Мартин пуснаха тирадата й покрай ушите си. Не бяха много наясно с проблемите на баските, а и не желаеха да влизат в спор толкова рано сутрин. Спогледаха се над купичките си с кафе и свиха рамене.
— Розита — викна Бенедикт, — готова ли си?
Жюлиет погледна блузата от „Сен-Лоран“, която Розита гладеше много внимателно, и подсвирна.
— Да не отива на обяд при президента на републиката?
— Почти — отвърна Мартин. — Ще ходи при Флоран Буслен. Поканил е Емил на обяд в „Максим“ и е успяла да се покани и тя.
— Както я познавам, ще се опита да го свали…
— Розита! — провикна се отново Бенедикт нетърпеливо.
— Готобо, готобо. Тая няма никакба политическа събест, да ме тормози в такъб ден…
Бенедикт грабна блузата и отиде да се дооблече.
В ресторанта Бенедикт чоплеше с нокът червената плюшена дамаска на стола. Отегчаваше се. Двамата мъже говореха, говореха, без да спрат. Емил се стараеше да впечатли Буслен; той от своя страна разсъждаваше върху положението на Франция като собственик, който инвентаризира състоянието си: новата компания на премиера Шабан-Делмас, маоистките демонстрации, протестите на търговците, повторението на май ’68 през май ’70, арестът на един от активистите, Ален Жезмар, разпадането на обединената пролетарска левица…
— Това разделяне на Франция на два лагера е обезпокоително — твърдеше Емил. — Навсякъде назряват бунтове…
Двамата обменяха мнения за света със същата сериозност, с която си подаваха хляба.
— Да, но видяхте ли днешното проучване, един месец след смъртта на Дьо Гол. Помпиду получава одобрението на 69% от анкетираните. Много повече, отколкото генералът е получавал някога. Имаме много добър президент. Не се грижи толкова за величието на Франция, съгласен съм, но затова пък отделя далече повече грижи за модернизирането на нейната промишленост. Имам изключително доверие в него.
След това се заприказваха за упадъка на Америка и за падането на долара.
— Сега е моментът да стъпим там. Финансовите условия са много изгодни.
Бенедикт се замисли за Мартин, която вече си беше купила билет за самолета.
Както си му беше редът, Емил остави Буслен да сложи точка на разговора.
Всеки играе своята игра, помисли си тя. Емил иска да блесне и да се прочуе, Буслен да получи назначение за дъщеря си. Даваш, получаваш. Пито — платено.
Буслен покани Емил на лов в Солон. Емил благодари и удовлетвори бащината молба — Аник можеше да се смята назначена.
Шофьорът на Буслен ги остави пред редакцията на „Фигаро“.
Докато се качваха с асансьора, Бенедикт избухна:
— Ужасно се отегчих!
— Можеше поне да си измиеш косата — отговори Емил.
— Но аз си я измих!
— Не бих казал.
Не й стигна времето да отговори. Вратата на асансьора се отвори и мъжът, който го обслужваше, се поклони на Емил. В кабинета му Жьонвиев, секретарката, го очакваше със списък на хора, на които трябваше да се обади, и с куп неотложни проблеми, очакващи решение. Бенедикт трябваше да го остави да работи.