— Мамо, мамо, защо не ме обичаш? Знам, че не ме обичаш, мамо.
Разумът бавно я напускаше. Чувстваше се освободена от отговорности, странно лека, сякаш беше малко дете. Не искаше да излезе от тоалетната. „Те“ ще видят, че съм плакала, и ще са ужасно доволни.
Остана дълго време вътре, изчака „те“ да се разотидат и подутите й очи да поспаднат. Опряла брадичка до студената чиния, вперила поглед във водата, седеше като хипнотизирана. Не можеше да повярва. Струваше й се невъзможно. Сега ще се събудя. Сънувам кошмар.
Същата вечер Едуар Руйе напразно чака Бенедикт Тасен. И той сигурно си бе казал, че му се е явил сън. Прекрасен сън…
След като се увери, че няма да се сблъска с никого по коридорите, Бенедикт излезе от сградата на „Фигаро“ и се прибра в апартамента на улица „Плант“. Застана насред хола и отново се разрида под смаяните погледи на Жюлиет, Мартин, Режина и Унгрун. Хълцаше, нареждаше някакви откъслечни и неразбираеми изречения, обяснения, думи.
— Емил, Буслен, никога вече, „Фигаро“…
— Имаш връзка с Буслен и Емил е разбрал? — започна Жюлиет.
Бенедикт поклати отрицателно глава и се разрида още по-горко.
— Буслен се е опитал да те сваля. Емил е открил и нещата са се оплескали — предположи на свой ред Мартин.
Бенедикт продължи да ридае безутешно. Мартин и Жюлиет се спогледаха. Режина се намеси:
— Момичето има нужда от успокоително, защото ще изпадне в нервна криза. Отивам да й донеса хапче.
Унгрун гушна Бенедикт и я залюля в прегръдките си, от което тя се задави в сълзи.
— Мама, мама — викаше тя, — мама!
— Нещо се е случило с майка й… — предположи Жюлиет.
— Мама… Къде е мама?
Режина се върна с хапчетата и пълна чаша с вода. Накара Бенедикт да ги изпие и й сложи студен компрес на челото.
— Вероятно плаче от доста време, вдигнала е температура. Според мен по-добре да си легне, ще ни разкаже утре сутринта.
Заведоха я до стаята й, разсъблякоха я и я сложиха в леглото. Мартин и Жюлиет решиха да поседят до нея, докато заспи.
— Хапчетата ще я приспят — успокои ги Режина.
След малко двете започнаха да си шепнат в тъмното. Какво ли толкова страшно се беше случило, за да докара шефа на триумвирата им до такъв жесток срив?
— Дали да не звънна на Емил? Той сигурно знае.
— Имаш ли му номера?
— Не. Но във вестника сигурно го знаят и може би ще ми го дадат.
Емил още не си беше тръгнал. Почувства се облекчен да си поговори с Мартин. От три седмици насам избягваше Бенедикт, избягваше неизбежното обяснение. Разказа й всичко от начало до край. Как се влюбил в Аник Буслен още от първия път, когато я видял, как се срещнали отново „случайно“ — при тази дума Мартин леко се подсмихна — и колко объркан се чувствал за Бенедикт.
— Нали ще се погрижите за нея двете с Жюлиет? — попита той.
— Да, разбира се.
— Много съм ти задължен. Не знам как да постъпя с нея.
— Тази работа с „момичето на татко“ сериозна ли е?
— Да… Не… Не знам.
И той не е наясно какво му се случва, си каза Мартин и затвори.
На следващия ден Бенедикт не стана от леглото. Жюлиет и Мартин се редуваха да й правят компания. Всеки път, когато телефонът иззвъняваше, тя се стряскаше, леко се надигаше и разочарована се отпускаше на възглавницата. Жюлиет я наблюдаваше, учудена. Толкова беше смаяна от поведението на приятелката си, че просто седеше до нея, държеше я за ръката и не продумваше дума. Не можеше да си представи, че Бенедикт толкова държи на Емил.
За разлика от нея Мартин, която също не обелваше дума, разбираше много по-добре. Емил й бе действал успокоително, сега без него сигурно се чувства изгубена, объркана, като инвалид, на всичко отгоре остава и без средства.
Затова, когато Бенедикт каза, че няма да отиде на работа, Мартин заяви с тон, нетърпящ възражение:
— Сега ще се облечеш, ще се гримираш, ще се направиш красива и право във вестника.
— Не. Не мога — прошепна Бенедикт, пребледняла като платно.
— Напротив, можеш и още как! Какво ще си помислят за теб? А и не е никак професионално.