— Не мога, уверявам те. Искам да си остана тук.
— Мартин е права — намеси се Жюлиет. — Трябва да им покажеш, че изобщо не ти пука.
— Абсолютно, и дори… дори, че си имаш друг! — извика Мартин.
— Да. Точно така. Ще си измислиш нова любовна връзка… и така ще си помислят, че ти си му показала пътя на Емил! — допълни Жюлиет.
— Няма ли някой, който да се навърта около теб в момента? — попита Мартин.
Бенедикт слушаше безучастно как Мартин и Жюлиет съчиняват цяла стратегия, за да се измъкне от кашата, без да пострада реномето й.
— Много е важно да държиш главата си високо вдигната — продължаваше Мартин. — Заради самата теб.
— Мога да ти заема Низо, ако искаш — предложи Жюлиет. — Той ще се отзове, ще ти направи тази услуга. Ще идва да те взема вечер от вестника и ония ще си кажат: „Виж я ти, малката Тасен, тя ходела с Жан-Мари Низо…“.
— Как така можеш да ми заемеш Жан-Мари? Виждате ли се?
Жюлиет си прехапа езика. Беше сгафила. В желанието си да помогне, съвсем й беше изхвръкнало от ума, че Бенедикт не бива да знае, че се вижда с Жан-Мари.
— Ами… да… тоест…
Мартин я изгледа кръвнишки и Жюлиет млъкна.
— Виж, това не ни е сега проблемът — каза Мартин. — Ставаш, вземаш един душ, слагаш си малко боичка, разкрасяваш се и отиваш на бачкане. Нали така?
— Ами ако случайно го срещна? — попита Бенедикт. — Какво трябва да направя?
— Каквото и той. Или го избягваш, или се правиш, че не го забелязваш.
— Няма да мога.
— Ще можеш. Просто си мисли, че човекът, когото обичаш най-много на света, е до теб и вървите двамата ръка за ръка.
— Мама…
— Както кажеш. Представи си, че майка ти е до теб, и го подмини. Не забравяй: с гордо вдигната глава и без капка емоция. Обикновено отлично го умееш това, скъпа.
За пръв път Мартин се обръщаше толкова мило към нея и на Бенедикт й се прииска да си остане в леглото, на топло, заобиколена от обичта на приятелките си.
— Ами на Коледа? Какво ще правя на Коледа? Не искам да си ходя у дома, при родителите ми и при братята и сестрите ми, които ще се веселят.
— Не бързай, Коледата ще я обсъдим по-нататък, има време.
— Бихме могли да я прекараме тук всички заедно — предложи Жюлиет в желанието си да й простят.
— Защо не? — каза Мартин. — Хайде, ставай и се покажи на висота.
Бенедикт стъпи с единия крак на пода. Жюлиет я разцелува.
— Не ми се сърдиш, нали, кажи, че не ми се сърдиш?
— Не. Май всичко ми е все едно…
Какво ще правя без него? Няма да мога да съчиня дори най-малкия материал. Сети се за списъка от съвети, който беше изготвил за нея и който бе закачила на стената над бюрото си.
Сега го обичам много повече, отколкото когато бяхме заедно, призна пред себе си тя. Какво става с бедната ми глава?
Глава 6
Мартин отиде да се сбогува с Питивие. Беше дошла за края на седмицата при родителите си, в четиристайното жилище в работническия квартал, в който бе преминало детството й. Постланото с плочи стълбище гърмеше от виковете на жената от третия етаж, която хокаше мъжа си, когато се прибираше пиян, по дървените парапети момичетата дълбаеха имената на момчетата, с които ходеха в момента, а върху изтривалката за крака пред вратата на портиерната бяха щамповани инициалите Д. и Р. Тя беше останала в наследство от първия портиер и следващите я бяха запазили. Някога изтривалката бе представлявала загадка за малката Мартин. Момиченцето се чудеше защо изтривалката неизменно оставаше на мястото си, независимо от смяната на портиерите, и какво означават двете букви: „Дирекция Разузнаване“ или „Дърва и Разпалки“… Прекарваше часове в измисляне на възможно най-абсурдни съчетания от думи, започващи с тези две букви, докато чакаше някой от родителите й да се прибере от фабриката и да й отключи. „Дискретност и Разюзданост“, „Домоуправител и Разруха“… Жонглираше с инициалите от изтривалката, съчинявайки всевъзможни гротескни комбинации.
Остарявам, каза си тя, умилявам се от детските спомени. Гледаше с други очи и на родителите си. Вече не им се сърдеше както преди. Аз съм различна, те не са. Те са като всички останали. Защо ли съм като грозното патенце, което се клатушка на късите си крачка встрани от другите?
Когато Мартин влезе, Жоел и майка им си говореха за завеси. Двете млъкнаха и Мартин остана с впечатление, че се натрапва. Измъкна се, споменавайки за някакво телевизионно предаване, което искала да види, и седна настрани. Майка и дъщеря подновиха разговора за кукички и басти, на какъв интервал трябваше да ги ушият, дали да са по-нагъсто, или по-нарядко. Може и да съм се спасила от подобни занимания, като изгубих Ришар, спестила съм си чудовищното алиби на брака, който с благословията на обществото принуждава жената да се откаже от себе си. Да се посвети на готвене и кърпене, на биберони и заушки, на ясли, домашни, съчинения и изпитване на хлапетата.