Всеки път, когато се сещаше за Ришар, омразата се надигаше в гърдите й. Кубчето се раздуваше и я изпълваше с гняв. Гняв студен, решителен и неотстъпчив. Дори да пукне на отсрещния тротоар, няма да се обърна и да видя как от устните му излита сетният му дъх… Не трябва да мисля за него. Не трябва да мисля за него, повтаряше си тя, стиснала юмруци. Да не се обръщам назад към миналото ми, за да не се превърна в стълб от сол. Да гледам право напред към далечния син хоризонт, на фона на който се очертават небостъргачите, да виждам инициалите на „Прат Инститют“ и американците, красивите американци в дългите им открити автомобили. Нещо съвсем различно, несравнимо с някакъв дребен кривоноско, жалък и подозрителен авантюрист. Който позорно избяга. Да не мисля за него, да не мисля. Или само за да се напомпам с желание за мъст, с енергия за реванш, да се сдобия със зашеметяващата сила на ответния удар, който нокаутира противника. Също като граф Монте Кристо.
Размотава се безцелно през целия уикенд. Сбогуваше се с този и онзи, пускаше дребни монети в джубокса на „Кафе дю Нор“ и слушаше непрекъснато музиката от филма „Борсалино“, долепила буза до хладното стъкло на машината. Марсилия на престъпниците и сутеньорите, Белмондо и Делон на топлото слънце, курвите, кафенетата, разчистванията на сметки, малките улички на емблематичния квартал „Пание“, Средиземно море… Тези неща ще ми липсват „там“, няма да ги има в Ню Йорк.
Мислеше за „там“ и в същото време търсеше причини да остане „тук“. Поръчваше си още един сироп от бадеми, още едно парче сладкиш „Питивие“, запалваше една житан, прокарваше пръст по гетинакса на масата. Там, тук, там, тук… Небостъргач и стълб от сол.
Събота вечер покани родителите си на ресторант. Те се чувстваха неудобно извън обичайната си среда. Никога не сме ходили заедно на почивка, припомни си Мартин. Двете с Жоел ни изпращаха на летен лагер на Партията, а те оставаха в Питивие или ходеха при роднини в Бретан.
— За пръв път сме тримата заедно на ресторант — отбеляза Мартин.
— Ние никъде не излизаме, така си е — съгласи се майка й.
Хранеха се мълчаливо. Отбелязаха, че било безсолно. Виното имало дъх на тапата. Обслужването било мудно.
— Като си помисля, че плащаме за обслужването — отбеляза господин Маро.
Свикнали да си правят сметката, семейство Маро не можеха да се отпуснат. Избраха най-евтините ястия и се наложи Мартин да се намеси, за да си поръчат ордьовър от морски дарове и заешко задушено с гъби.
— Нали аз ви поканих.
Подчиниха се след кратко колебание. За да й направят удоволствие, но радостта й беше помрачена.
— Татко, мамо, искам да ви кажа, че това е последният път, когато сме заедно, защото може би няма да се виждаме дълго време.
Двамата я изгледаха, учудени от това, че минава направо на темата. Обикновено започваха разговорите си със забележки за цените на фасула или с обсъждане на времето.
Сервитьорът постави приборите за рибата от двете страни на чинията на госпожа Маро и Мартин улови погледа, който майка й хвърли на баща й.
— Ще ми липсвате — продължи тя, твърдо решена да не позволи разговорът да замре.
Тук няма телевизор, който да заглушава гласовете и да пречи, така че ще бъдат принудени да говорят и да слушат. Вкъщи трябва да викаш силно, за да те чуят, когато искаш да кажеш нещо, и затова никой не си прави труда да си отваря устата.
Отначало двамата се спогледаха, объркани от изявлението на дъщеря им.
После, след като се оригна, баща й остави ножа и попита:
— Тогава защо заминаваш? Не ти ли е добре тук? Имаш си хубава работа, нали?
— Имам нужда от нещо голямо, татко. От нещо огромно. Задушавам се. Сякаш хората са наредени в малки кутийки и…
— Още от малка все казваше, че имала нужда от въздух, не си ли спомняш? — обърна се майка й към баща й.
— Не, според мен ония нейни книги й объркаха акъла. Книгите и приятелствата й.