Сега пък Жюлиет се разсмя.
Откакто стажуваше при Ноблет, факултетът й се струваше страхотна скука и напълно лишен от интерес. Първата година й се беше взел акълът от страх; втората запретна ръкави и работи здравата и едва в трети курс започна да се пита какво прави в университета „Асас“, за какво й е да се прозява над правните текстове, когато в кантората на авеню „Виктор Юго“ се случваха толкова интересни неща. Чудеше се дали да не прекъсне следването. Поговори с Фарланд и той я разубеди.
— Една диплома е винаги от полза. Особено във Франция… А ако случайно някой ден решите да отидете да работите в Щатите, няма да губите време, ще бъдете с предимство.
Жюлиет въздъхна. В момента точно времето й липсваше най-много. Ноблет, университетът, английският, Низо, Виртел, Луи.
Довечера излизаше с Жан-Мари. Щяха да ходят в „Комеди Франсез“ да гледат „Игра сън“ на Стриндберг. Допреди седмица не подозирах за съществуването на Стриндберг. Със същия успех можех да кажа, че това е името на полярно течение или марка бански костюми.
Жан-Мари я чакаше под аркадите с два билета в ръка. Когато ходеше на театър, Жюлиет често имаше усещането, че присъства на истинско свещенодействие. Че участва в грандиозна постановка, в ритуал, който започваше от контролата на билетите и продължаваше през цялото време, докато траеше представлението. Нямаше да се учуди, ако Луи XIV, следван от целия двор, се появеше след третия звънец. Тази вечер великолепието на „Комеди Франсез“ й се струваше особено вълнуващо. Всички условности, които Луи и приятелите му се опитваха да премахнат и да осмеят в мазето на улица „Тампл“, тази вечер се разгръщаха пред очите й в пълния си блясък. Когато ходеше при Луи в „Гран Шик“, се обличаше като истинска повлекана, за да не се различава от останалите. Последната им приумица беше рижавите да не плащат вход за представленията!
Тази вечер се беше облякла елегантно за срещата с Жан-Мари и се наслаждаваше на светлините, на декора, на миризмата — обичаше особената миризма в театрите, миризма, наслоявана от няколко века. След като завесата падна, Жюлиет дълго не спря да ръкопляска.
— Ти си най-ентусиазираното момиче, което познавам — изгледа я Жан-Мари.
На изкуствената светлина в театъра черната му коса хвърляше лъскави отблясъци, очите му искряха, от цялото му същество се излъчваше елегантна небрежност. Стори й се още по-изискан. Около него витаеше особена атмосфера на извисеност, на висша интелигентност, които очароваха Жюлиет, издигаха я до непознати върхове, облагородяваха я.
— На теб го дължа. Откакто общувам с теб, се чувствам много по-добре, промених се. Ти ме научи да се гордея със себе си.
— „Самопознанието е по-важно от славата“, е казал Барбе д’Орвили и ти в момента се превръщаш в сила, в истинска сила… с която другите трябва да се съобразяват.
— Току-виж съм се възгордяла.
— Много добре. Това ще е здрава гордост. Да знаеш кой си и да не позволяваш да ти се качват на главата. Баба ме научи на нея.
Често й говореше за баба си.
Жюлиет съжаляваше, че не я е познавала. Също както Минет. Едва се докоснах до нея. Наблюдавах я отстрани, с погледа на чуждите хора и се разминах с нея. Все още не си бях изработила свой собствен поглед.
— Жан-Мари, Жан-Мари!
Обърнаха се и видяха Емил Буше, придружен от висока руса жена. Това трябва да е заместничката на Бенедикт, си каза Жюлиет, решена да се държи резервирано.
Емил ги представи и предложи да вечерят четиримата в „Кастел“. Жюлиет изгаряше от желание да отиде, но замълча от чувство за солидарност с Бенедикт.
— Много мило от твоя страна, драги — отклони поканата Жан-Мари, — но имаме други планове.
Емил ги изгледа разочаровано. Очевидно да афишира новото си завоевание, бе за него върховно удоволствие.
Взеха си довиждане, Емил се разтапяше в усмивки, блондинката се държеше високомерно, едва ли не презрително.
— Ненавиждам сервилните усмивки на Емил — изкоментира Низо. — Сякаш е някакъв продавач. А тя, понеже е дъщеря на човек от голямото добрутро, смята, че ще се опозори, ако си отвори устата да каже нещо.
— Не е истинска блондинка, тъмните корени се виждаха — отбеляза Жюлиет.
Двамата вечеряха в един руски ресторант и Жюлиет леко се напи.
— Ела вкъщи, Жюлиет… Моля те. Ще те гледам как спиш, няма да те докосна.
— Не. Би било прекалено лесно.
„Прекалено лесно“ беше тяхната парола. Начин на споделяне, на съучастничество в своеобразния им заговор: откриването и моделирането на Жюлиет Тюил. Тя се опасяваше, че ако легне гола до Жан-Мари, тази Жюлиет ще отлети с един мах на крилете. И другата Жюлиет, онази, която хладнокръвно се оставяше да бъде обладавана от Доналд Дък и страстно се извиваше под Луи, също толкова ненаситно и грубо ще лапне наведнъж и ще унищожи Жан-Мари Низо.