— Слушай, Жюлиет, не усложнявай нещата. Изчезвай и ела след десетина минути.
— Не, ще остана тук. Ако не отвориш, ще разбия бутилката във вратата.
— Каква бутилка?
— Най-обикновена бутилка.
— Добре, изчакай малко.
Зад вратата започнаха някакви увещания, момичето извика:
— Ти луд ли си?
Луи продължи да го уговаря.
Не ми пука, ще стоя тук, реши Жюлиет. Или аз, или онази мадама, ще видим кой кого. С него се познаваме от доста време, имаме общи спомени. Трябва да е някоя от курвите, дето ги мъкне от онова заведение… „Буса“.
— Отвори или ще строша бутилката във вратата. Ще се вдигне голяма патърдия, газирано е — заплаши Жюлиет.
— Остави я, да прави каквото иска! — извика онази.
— Мамка му, иди да се облечеш — изрева Луи.
— Ще броя до три — предупреди Жюлиет.
Като имам предвид лошите му отношения с хазаина, няма да му се иска оня да му вдигне мерника, разсъждаваше тя.
— Добре, добре, ето, отварям — примири се Луи.
Той отвори вратата и Жюлиет я видя. Гола. Увила се беше в един чаршаф. От гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение: не беше Мари-Анж.
— Дотук добре, а сега чупката! — заповяда Жюлиет.
Онази погледна към Луи, който сви рамене.
— Оставям ви да се разберете помежду си.
Грабна един комикс, който се търкаляше на бюфета, и изчезна в тоалетната. Жюлиет се обърна към момичето:
— Имаш три минути да се облечеш и да се ометеш, в противен случай ще строша бутилката в главата ти.
— И агресивна на всичко отгоре! — изквича онази, изстрелвайки се по посока на стаята.
Когато се появи отново, Жюлиет забеляза, че носи високи черни лачени ботуши. „Същите като моите“, отбеляза наум.
Момичето се омете, като яко шутира бюфета, минавайки покрай него.
Жюлиет почука на вратата на тоалетната.
— Може да излезеш вече, няма я.
Чу се шум от пусната вода и героят се появи на вратата с комикс в едната ръка и фас в другата.
— Уредихте ли спора? — осведоми се Луи.
— Коя е тая?
— Понятие нямам. Доведох я от „Буса“.
— Защо ли си мислех, че тази вечер трябваше да работиш с някакъв приятел?
— Всеки може да сбърка.
— Луи, писна ми.
— От какво?
— От живота, който водим с теб двамата.
— Хайде, пак се почна.
— Луи, моля те…
— Не, Жюлиет, няма да ти се дам.
— Дори да замина и повече да не можеш да ме видиш?
— Изнудване, това си е живо изнудване.
Той се върна в стаята, излегна се на леглото и включи телевизора. Тя стоеше и чакаше да й каже нещо, поне една думичка. Да я задържи, да направи някакъв жест, но той не помръдваше, вторачил поглед в екрана на телевизора.
— Луи, тръгвам си и повече няма да ме видиш.
— …
Индианците налетяха на кервана със заселници, приклекнали зад наредените в кръг дилижанси, и той увеличи звука. Иууу, пат-пат, пуф-пуф, ааа… Беше се вторачил в свистящите стрели и екота от развихрилата се пушечна стрелба на екрана. Жюлиет се облегна на рамката на вратата и зачака. Той упорито лежеше, заковал очи в телевизора. Сега да се строполя, пронизана от стрела, той няма да си мръдне пръста.
Разбитите индианци се оттеглиха. Белите заселници се заеха да събират труповете на убитите, а Джон Уейн обмисляше планове за отмъщение.
Без да бърза, помайвайки се, за да печели време, тя се насочи към входната врата. Той продължи да лежи.
Жюлиет дръпна входната врата зад гърба си.
Седна на първото стъпало на стълбището и се разплака. Защо се държи така с мен? Защото му показах, че го обичам? Защото изписах на тениската си „губеща“? Напук на разумните доводи, които изброи наум, продължи да се надява, че Луи ще скочи, ще отвори вратата и ще я извика.
Откъм долната площадка на стълбището се чуха ридания. Дали не беше ехо, или някоя друга наранена душа страдаше?
Жюлиет слезе няколко стъпала по-надолу и надникна през парапета.
Плачеше онова момиче. Жюлиет седна до нея.
— Какво правиш тук?
— …
— Как се казваш?
— Аниес…
Жюлиет я огледа с любопитство. Не беше хубава, имаше твърде едър нос, къси крака, разширени пори на лицето като Режина, черната й коса бе залепнала по бузите. „Какво го бе привлякло в това момиче?“, недоумяваше тя.