Бе необразован и си падаше малко простак. Много трудно се намираха дрехи, които да му стоят добре. Приличаше повече на бик, отколкото на манекен от модно списание и жена му не пропускаше случай да му се подиграе заради костюмите, купени от бутици, за които четеше по вестниците. Жаклин намираше, че ролс-ройсът е парвенюшки автомобил, и твърдеше, че златният пръстен с рубин, който съпругът й носеше на кутрето, е проява на „ужасен вкус“. Затова Едмон реши да сведе отношенията им до минимум — подписваше чековете и разсеяно целуваше двете хлапета, с които го беше дарила, спомен от редките моменти, в които се бе докосвал до нея.
За да се разведри от брачните си несполуки, Едмон Виртел пръскаше пари. Изпиваше по една бутилка във всяко новооткрито нощно заведение, посещаваше Сен Тропе, придружаван от „омайни създания“, придоби ловни дялове в едно имение в Елзас и вечеряше в „Максим“.
Голямото му удоволствие бяха уикендите, които прекарваше в именията на приятели. Отиваше сам, убеден, че ще срещне някоя красива глупачка, с която да се фука след това. Като онази, която Режина доведе преди няколко седмици в Мили, очарователна, свежа блондинка, едва-що излетяла от родното провинциално гнездо, с невинен поглед, тънка талия и задниче на луксозна лека жена…
Всяка вечер в седем часа Жюлиет отиваше при Изабел, служителка в приемната на фирмата. Двете тръгваха по авеню „Марсо“ до моста „Алма“, където Изабел вземаше автобуса, а Жюлиет прекосяваше моста, за да се прибере в апартамента на авеню „Рап“. Изабел й разказваше най-новите клюки. Седнала на бюрото си в приемната, тя не пропускаше нищо и коментираше надълго и нашироко постъпките и движенията на персонала. Клюките се въртяха основно около догадките кой с кого спи, кой с кого е спал и кой с кого ще спи.
Този път тя отново пусна въдицата в опит да разбере каква заплата получава Жюлиет, която от своя страна се постара да избегне въпроса, защото счетоводителката й бе загатнала, че се ползва със специален статут и не бива да говори за него.
— Много си нахална — заяви Жюлиет, — за такива неща не се пита.
— Аха, а да ти пиша на машина тайно писмата, не е нахално, така ли!
Жюлиет се засрами. Изабел й служеше за машинописка след случая, когато не успя да открие „ж“-то на машината, а Виртел бързаше и губеше търпение. Оттогава отиваше при Изабел, която натракваше писмото за нула време.
— Чакай, не го казвам, защото искам да го крия, а защото старата Жермен ме предупреди да бъда дискретна.
— Ама не е нормално…
Жюлиет се замоли наум автобусът на Изабел да пристигне веднага и да я отърве от нея.
— И без това всички приказват, че спиш с него! Тази история със заплатата няма да те направи по-популярна.
— Какво! Това ли говорят? Аз и Виртел…
Беше искрено възмутена.
— Ми да. Специално възнаграждение за специални услуги. В живота няма нищо безплатно. Още ли не си го разбрала? Наистина ли си въобразяваш, че има нужда от асистентка, за да му доставя информация за бетона? Трябва само да звънне в Изследователския център, за да получи нужната документация.
Трябва да го запомня този център, каза си Жюлиет.
— Той си е такъв, да знаеш! Наема девойка под някакъв изсмукан от пръстите претекст и я чука. Раз-два, направо на бюрото. Така че не си първата.
Жюлиет почувства как й се качва кръвното. За малко да се тросне на Изабел, да й каже нещо обидно, но си спомни за неоткриваемите букви на клавиатурата и с поверителен тон, сякаш й съобщаваше голяма тайна, прошепна:
— Хиляда и петстотин франка.
— Какво! Получаваш хиляда и петстотин франка месечно! За половин работен ден! А аз се бъхтя за хиляда и осемстотин на пълен работен ден! Каква несправедливост! Няма съмнение, драга моя! Виртел иска да те чука!
Изабел я изгледа с поглед, в който се четеше учудване и завист. Жюлиет не знаеше какво да отговори. Реши да прояви достойнство, за да възстанови накърнения си престиж.