С толкова много пари ще мога да се върна в Исландия по-бързо, размечта се тя. Ще седя на касата в магазина и ще раждам деца.
Подаръците бяха натрупани под елхата. Куп големи и малки пакети, опаковани в шарени хартии. Жюлиет непрекъснато се навърташе покрай елхата, опитвайки се да отгатне кои са нейните.
— Кога ще ги отворим? — попита тя за трети път.
— Точно в полунощ! Ужасно си досадна! — отвърна Мартин.
— Само не ми казвай, че подаръците не те интересуват!
Дори не подозираш колко си права, отговори й наум Мартин. От сутринта живееше с една надежда. Надеждата Ришар да се върне, да почука на вратата и да се появи, когато стрелките на часовника спрат на дванайсет. Знаеше, че тази надежда е абсурдна. На крадците не им пука за Коледата. Знаеше, че ще бъде една неосъществена надежда, че старата рана ще се отвори и болката ще я захапе. Болката, която потискаше от седмици, замазвайки я с парлива омраза, с изгаряща лава, която да затвори раната и да покрие старите, вълнуващи спомени.
— Никак. Подай една червена топка. Сложи ли звездата на върха?
— Не, не мога да стигна. Ще помолим Шарло.
Двете се качиха в стаите си да се облекат.
Бенедикт вече беше в банята. Беше бледа, носеше много семпла черна рокля, косата й блестеше, русият кичур отчасти закриваше очите й. Слагаше си туш на миглите, долепила лице до огледалото над мивката.
— Изумителна си — зяпна от възхищение Жюлиет.
— Благодаря — отвърна Бенедикт, — като за зарязана мадама, правя каквото мога.
— Престани да говориш така, трупаш отрицателна енергия — сряза я Мартин.
Бенедикт се бе върнала във „Фигаро“, пришпорвана от Мартин, която не спираше да й повтаря мисълта на маршал Дьо Сакс: „Няма изгубена битка. Има само битки, които смятаме, че сме изгубили“. В същото време бе започнала да се оглежда за работа на друго място. Спомни си за телевизионното участие на Мартин и отиде при главния редактор на ИНФ 2 да му предложи услугите си.
Паникьосваше се при мисълта, че може да се натъкне на Емил по коридорите на вестника. Дори стигна дотам, че се боеше да отиде до тоалетната. Сутрин отделяше цял час да се облича и гримира, не желаеше да я съжаляват и да я одумват. Дъщерята на Буслен беше започнала работа в отдела на Филип Бувар, който отразяваше парижките събития. Обикновено там слагаха девойките от добри семейства, решили да се поомешат с недотам благопристойното журналистическо съсловие, казваше си Бенедикт. Сега ще може да се фука по партита и представления с журналистическата карта на вестник „Фигаро“. Това не е журналистика, а миманс, чудя се как Емил може да го търпи.
Най-странното беше, че е времето Бенедикт започна да си представя връзката си с Емил като страстна идилия. Откакто другата й го отне, тя го облече в мантията на принца от приказките, за когото винаги беше мечтала. Не можеше да се съвземе от загубата му.
Една вечер се натъкна на него в асансьора.
— Как си? — попита той.
— Добре. А ти?
— И аз.
Този мъж вече не ми принадлежи, мислеше си тя, гледайки го. Така ми се иска да му оправя яката и вратовръзката, но нямам право. Той принадлежи на друга. Тази мисъл я тормозеше и тя се взираше в проблясващите цифри на етажите, които се изреждаха една след друга, нетърпелива да излезе по-бързо от кабината.
— Стана студено — подхвърли той.
— Да.
— Може да завали сняг.
— Да.
Няколко колеги се качиха в асансьора и любопитно ги зазяпаха. Бенедикт четеше в блесналите им очи как се надяват да хванат клюката. Я виж ти, да не би Буше да се е върнал при Тасен или случайно са се оказали в асансьора заедно?
Притисна се до Емил и вдигна към него лице, озарено от ослепителна усмивка. Той рязко се отдръпна. Почувства се неловко. Все едно физическият допир с Бенедикт му бе непоносим.
Тя се сви в отсрещния ъгъл на асансьора, сведе поглед, вкамени се, долепи гръб до стената, за да остави достатъчно празно място помежду им.