Окончателно беше зачеркната от живота на Емил, а сега и това стъписване и отдръпване беше по-красноречиво и от най-изчерпателното обяснение.
Изхвърлена завинаги с едно рязко завъртане на кормилото.
Наистина е влюбен в нея, след като не понася да го докосвам.
Асансьорът спря и тя побърза да излезе първа, без да го поглежда.
Оттогава двамата старателно се избягваха.
Тя работеше все по-рядко, отразяваше незначителни събития и теми за Париж, които Ларю директно й възлагаше. Нямаше сили дори да протестира.
Влагаше цялата си енергия, за да се преструва, че не й пука, а другите я дебнеха, готови да злорадстват при най-дребния израз на притеснение, в очакване да се разплаче ненадейно, да я облее червенина.
Когато останеше сама вкъщи, отваряше голямата папка, в която беше събрала всичките си материали, и се захващаше да ги препрочита. Струваше й се, че са писани от друг човек. Не откъсваше очи от тях захласнато, прокарваше гальовно пръсти по листа, унесена в мечти. Със загубата на Емил все едно изгуби част от себе си. Взираше се в подписа на онази Бенедикт, която вече не съществуваше.
Направи опит да се утеши.
С Едуар Руйе. Когато той я целуна, тя се разрида. Прибра се вкъщи със зачервени и подути очи.
— Тъмносиня спирала ли слагаш? — попита Жюлиет, прекъсвайки мислите й.
— Да, не е толкова контрастно, както черното.
— Приятно ми е, когато ми обясняваш подобни неща. Ставаш отново онази Бенедикт Тасен от Питивие, която ни впечатляваше страхотно със съветите си.
— Аз съм ви впечатлявала?
— Абсолютно. Бяхме смаяни от твоята класа, от елегантността и от самоувереността ти — допълни Мартин.
Бенедикт се усмихна.
— А сега?
— Нищо не се е променило, продължаваш да ни впечатляваш — потвърди Мартин.
Честно казано, мен вече не, поправи я наум Жюлиет. Откакто Емил я напусна, Бенедикт се очовечи, поне аз така я възприемам… Вече не е толкова съвършена.
— Ау, Бен, неотразима си! — възхити се Режина, нахълтвайки в банята.
— И ние това й казвахме с Жюлиет — присъедини се към нея Мартин.
— Какво става с вас, още ли не сте се наконтили?
— Добре де, ей сега…
Мартин излезе от банята, а Жюлиет седна на бидето и се завайка:
— Нямам какво да си сложа!
— Ти така и не успя да си изработиш собствен стил, горкото ми момиче! — отвърна Режина.
— И без да си изработвам стил, въртя мъжете на малкия си пръст, драга моя. За мен не представлява никаква трудност да си намеря мъж!
— А Луи, как е той впрочем?
— Нямах предвид него.
Нямах предвид никого конкретно.
Най-малко Луи.
След като не се обажда, значи, всичко е наред. Повече не искам да чувам за него.
Да не е само той единствен на този свят. Ако не го гледам с влюбени очи, а обективно и безпристрастно, виждам един трийсетгодишен мъж без истинска професия, космат, невъзпитан грубиян, егоист с физиономия на костенурка.
Това ли е моят принц?
Със сигурност не.
— Аха, чакай малко, сетих се… Ще си сложа шортите от златно ламе.
— Пфу, колко вулгарно! — потресе се Режина.
Жюлиет я замери с кесията за баня и на свой ред пое към стаята си да се преоблече.
Дванайсет без четвърт. Наближаваше времето да си разменят подаръците. Жюлиет дебнеше стрелките на часовника и дъвчеше испанската халва — коледния им подарък от Розита. Истинска халва от Барселона, която лепне по зъбите и е толкова сладка, че ти призлява.
Докато вечеряха, всички момичета ставаха от масата да отговарят на телефона. Единствено нея никой не я потърси. Дори родителите на Унгрун се обадиха от Рейкявик. Никой не ме обича, посърна тя, пристягайки с още една дупка колана на черната си велурена максипола. Бенедикт се бе разкрещяла при вида на Жюлиет, накипрена в ламените шорти. Наложи се да се качи обратно в стаята си да се преоблече.
— Поне татко и мама да ми се бяха обадили — прошепна тя на Шарло.
— Обади им се ти.
— Дума да не става!
— А Луи?
— Да върви по дяволите!
Посърна още повече и си взе още едно парче халва.
Телефонът иззвъня.
— За теб е, Жюлиет.
— За мен?
Жюлиет стана от масата и тръгна към телефона. Татко и мама или Луи? Мисля, че предпочитам татко и мама, не… Луи… не, татко и мама…