— Ало?
— Жюлиет?
Отсреща чу носов непознат глас.
— Да?
— Аз съм, Аниес. Спомняш ли си? Честита Коледа!
— А, да… честита Коледа!
— Помниш ли ме? Момичето от стълбите в жилището на Гаяр? Ти беше толкова добра към мен онази вечер и искам да знаеш, ще ти върна ония петдесет франка, дето ми даде.
— О…
— Непременно, непременно ще ти ги върна.
— Не се притеснявай.
Останала съм без пукната пара. Понятие си нямам откъде ще намеря пари за наема, храната, следването, дрехите…
— Ами това исках да ти кажа и да ти пожелая весела Коледа!
— Весела Коледа! Доскоро!
Затвори, умърлушена. Това момиче, което срещнах съвсем случайно, се сети да ми пожелае весела Коледа. А другите, с какво толкова са заети? Сигурно клюмат пред телевизора, мърморейки недоволно, татко се е натъпкал и смуче антиацид, мама разпределя останалото ядене в кутии и ги реди в хладилника. Ами Луи? Дали не е в леглото с момиче?
Мартин прекъсна самосъжаленията на Жюлиет и негодуванието й от неблагодарността на близките й и се провикна: „Дванайсет часа, точно дванайсет е“. Шарло угаси лампите и запали свещи, Бенедикт сложи на грамофона плоча с коледни песни, Режина и Унгрун коленичиха до елхата.
Шарените опаковки се разхвърчаха из стаята, момичетата припряно разкъсваха връвчиците и развълнувани се надникваха. Отваряха пакетите и от всички страни се чуваха възторжени възклицания. Шарло правеше снимки, кучето Шоколад търчеше из хола и разкъсваше със зъби опаковъчните хартии. Жюлиет хареса най-много подаръка си от Мартин: кръгъл медальон с гравиран девиз на гърба: „Когато искаш, можеш“. Жюлиет я разцелува.
— Това е приятелски шут отзад, нали? — попита тя.
— Това е за дните, в които ще се чувстваш кофти, а аз ще съм далече — обясни Мартин.
— Не мога да свикна с мисълта, че след осем дни няма да си вече тук!
— След пет, мила моя! Искам да посрещна новата година там!
Жюлиет й бе купила пълните съчинения на Монтен в луксозната поредица „Плеяд“. Мартин подскочи от радост и завря нос в книгата. Искаше да усети мириса на прекрасната книга.
— Чудесно, така ще си поддържам френския.
Жюлиет и Мартин поднесоха на Бенедикт общ подарък — голям флакон тоалетна вода и парфюм в елегантна аерозолна опаковка.
Купчината под елхата почти се беше стопила, а Шоколад продължаваше да влачи напред-назад шарените хартии. Шарло се беше издокарал с подаръците си: пуловер, шал, ръкавици, чорапи, подбрани в една цветова гама. Подарък от петте момичета.
— Човек ще реши, че живея в неотоплявана къща! Прекалявате, момичета.
— Не знам, никога не съм ходила у вас — кокетничеше Режина.
— Видя ли подаръка на Жан-Мари? — попита Бенедикт.
— Не — отвърна Жюлиет, — какъв подарък?
— Той мина тъкмо когато бяхме в банята, и помоли Режина да ти предаде някакъв плик точно в полунощ.
— Ужасно романтично — прошепна Мартин.
— И къде е този плик? — попита Жюлиет.
Режина го била сложила под елхата при другите подаръци, но се оказа, че го няма там.
— Тю, да му се не види! Помогнете ми да го потърсим — завайка се Жюлиет.
— Сигурно Шоколад го е замъкнал в някой ъгъл — предположи Шарло.
Започнаха да обикалят из хола на четири крака, надничаха под мебелите, преровиха хартиите, разопаковаха отново подаръците си, да не би пликът да е попаднал в някой от тях.
— Може да е чек — опита се да налучка Мартин.
— Или златна верижка — продължи с догадките Режина.
— Или любовно писмо — замечтано прошепна Унгрун.
Почти бе уцелила.
Когато Жюлиет отвори плика, който Шарло откри в кухнята до купата с храна за кучето, от него изпадна лист с написани няколко думи: „Жюлиет, обичам те, искаш ли да се омъжиш за мен?“.
Глава 10
На другата сутрин Жюлиет се втурна у Луи. Той отвори вратата рошав, полусънен, намусен. Тя го подмина и влезе, без да му обърне нула внимание.
— Сам ли си? — попита.
— Да.
Точно тогава от кухнята се чу шум.
— Лъжеш…
— Не, кълна се, сам съм. Иди да провериш.
— Може ли да седна?