Тя се тръшна на продъненото мърляво канапе.
— Омъжвам се.
— Аха…
— Снощи го реших.
— И за кого?
— За Низо.
— Младичкият спретнат и розовичък журналист от „Фигаро“? Чудесно.
— Само това ли ще ми кажеш, не те ли интересува?
— Ами какво да ти кажа… Съпруга, прислуга, заслуга… всичко е до време.
От кухнята отново се чу шум, този път трясък на счупени чинии. Жюлиет стреснато подскочи.
— Сигурна съм, че има някой!
— След като ти казвам, че няма никой! Върви да провериш, ако искаш. А пък аз ще взема да си сипя един скоч, да се чукна с младоженката.
— Скоч по това време, да не си полудял!
Той си сипа, седна, прокара пръсти през косата си и отпи от чашата.
— Кога ще бъде сватбата?
— Възможно най-скоро. След месец, месец и половина. Сватбата ще направим в Питивие, а тържеството в къщата в Жирен.
— В която се претрепах от бачкане това лято? Ако бях знаел…
— Значи, все ти е тая, че се омъжвам?
— Това си е твоят живот, пиленце. Правиш каквото си искаш с него.
Да му се не види! Ужасно ме цепи главата… Пак обикалях нагоре-надолу цяла нощ. Писна ми да се размотавам насам-натам.
— Не ти пука, така ли? — невярващо повтори Жюлиет.
— Не ми пука. Ще ме запазиш като любовник, така ще си уредена отвсякъде, и с татенце, и с любовник.
Той потърка лице с две ръце и вдигна глава, гледайки я тъпо.
— Хубаво… добре. Това ли е, което имаше да ми казваш? Защото аз трябва да си полегна все пак и да се опитам да поспя.
Жюлиет скочи от канапето, беше бясна.
— Ти си една кръгла нула, нещастник такъв, с вечните ти истории за пиене и чукане. Наистина се чудя какво толкова съм видяла в теб.
— Не се отричай от благодетеля си! — изхили се подигравателно Луи, надигайки чашата. — Този, който те изстрелваше при звездите!
— Защото се гордееш безкрайно със сексуалните си подвизи? Нещастен тип! Ти си като навирил опашка паун, направо си жалък!
Май беше улучила право в целта. Очите му потъмняха и той отвърна:
— Нещастният тип ти казва да се омиташ… хайде, изчезвай!
— Погледни се, жалко недоносче с жалка физиономия на недоспала костенурка!
След като не можеше да пробие бронята му с любовни думи, щеше да го стори с ругатни и обиди. Всеки с номера си.
— Изчезвай, или ще ти го начукам на сухо, овалян в пясък!
Беше забравила, че той нямаше равен в ругатните.
— Отвратителен си, Луи Гаяр, гнусен си… Мразя те. Мразя те.
Най-после оставяше гневът й да се отприщи. Откакто се бе запознала с Луи, постоянно се контролираше, въздържаше се да не прекали, с дума или с жест, от страх да не го изгуби. Стараеше се да не проявява ревност, чувство за собственост, сантименталност, да не се натрапва, да не проявява любопитство… Да го оставя да диша спокойно, а тя да си поема въздух между две тиради на Гаяр, две сцени на Гаяр, две прегръдки на Гаяр.
— Искаш ли да чуеш моето мнение? Ти си един подлец, който се пука от шубе… Шубе от любовта, шубе от момичетата. Предпочиташ да чукаш разни проститутки и долни курви, които забърсваш нощем от улицата, да ги омайваш с дълбокомислени тиради и дрънканици, вместо да изградиш нормални отношения с нормален човек. Защото те е страх, Луи, страх те е. И защото аз съм тази, от която се страхуваш…
— Никога нищо не съм ти обещавал. Не съм искал нищо от теб. Тъкмо обратното, винаги съм казвал истината. Само дето винаги така се получава с истината, никой не хваща вяра. Странна работа. Когато дърдориш лъжи, хората ти вярват. Обичам те, ще те обичам цял живот, обичам само теб, само ти ме възбуждаш… Ей такива приказки се харесват. Красиви, благородни, ласкателни. Истината обаче…
— Твоята истина е само алиби, за да минеш покрай живота, за да не го изживееш този живот!
— А твоят брак, той алиби за какво се явява? За да си плащаш наема и чорапогащите?
— Мръсник, ти си мръсник, Луи Гаяр, долен, гаден мръсник!
Жюлиет изкрещя дивашки последните думи, обзета от истерия, която превърна безсилието й в неистов крясък. Идеше й да се нахвърли отгоре му с юмруци, с шамари, да му издере очите. Загърна се плътно в палтото си и тръгна към вратата.
Точно в този миг от кухнята един писклив глас изкряска:
— Мръсник, Луи Гаяр, мръсник…
Тя се обърна и закова поглед в Луи.