Мислено се беше отнесла при госпожа Гаяр и децата.
Как ли изглежда госпожа Гаяр?
Ами децата?
Дали и те имат лица на костенурчета, дали и те имат очи на таласъми? Дали и те са обрасли с косми и разхвърлят играчките си из цялата къща? Дали и те пеят cosi, cosa, поклащайки се от крак на крак, облечени в спретнатите си гащеризончета?
Луи съпруг, Луи татко… Имал е свой живот, преди да ме срещне, и ще има още много други животи. Приказен принц втора употреба.
— Размисли добре, Жюлиет. Ти си млада. Жюлиет, слушаш ли какво ти говоря?
— Кога се ожени?
— Точно преди десет години. Жюлиет, забрави. Ние сме еднакви, ти и аз, приличаме си. Ти също ще се отегчаваш със съпруга си. Ще се върнеш при мен.
— Със сигурност няма. Имам намерение да му бъда вярна. Смятам, че бракът ще ми се отрази успокояващо, ще си почина.
Той коленичи пред нея, разтвори краката й, шепнейки: „Бедро, кур“, гледайки я с властен и същевременно топъл поглед, размекнат. Жюлиет усети как й се завива свят. Той пъхна ръка под полата й.
— Не! — извика Жюлиет, сякаш зовеше за помощ. — Не!
— О, да!
Той я събори на мокета и бавно я разсъблече. После започна да я люби, широко отворил очи, насилваше я да го гледа, проникваше яростно в нея, изреждаше аргументи срещу намерението й да се омъжи, убеждаваше я да се откаже.
Тя стенеше, а той подчертаваше всяка дума с нов силен тласък.
— Без фантазии, Жюлиет, никакви фантазии. Те загробват любовта. Те убиват любовта.
Тя въртеше глава наляво-надясно и го умоляваше да я шиба още и още, да я разкъса, да стигне до дъното. Викаше, задъхана, извиваше се, очакваше безпощадния тласък…
— Още, още — викаше тя.
— Ти си егоистка. Аз съм егоист. Ние сме сами, Жюлиет. Сами сме в този свят. Набий си го в главата. Сами сме. Ти запита ли се защо искаш да се омъжиш? Защо, а?
След всяка изречена дума, той проникваше все по-надълбоко в нея, изтръгвайки възторжени стонове и викове, които преминаваха в неистово кресчендо.
Папагалът ги слушаше от кухнята и скоро и той се включи с бойния си призив: „Гаяр, мръсник, Гаяр, мръсник“.
— Ти не обичаш Низо. Не обичаш никого. Обичаш единствено да получаваш удоволствие. Обичаш да те чукат, обичаш играта, обичаш себе си. Себе си, себе си. Не прави глупости, само защото си объркана. Объркана и притисната от обстоятелствата. Вземи се в ръце, вземи живота си в ръце, поеми отговорност. Сама, мръснице, сама. Не вземай чуждо име. И чужди мангизи.
— Обичам те, Луи, обичам те.
— Затваряй си устата. Не ме обичаш. Никакви фантазии, Жюлиет. Бъди смела, дявол да го вземе!
— Обичам те, обичам те.
Той я зашлеви с всичка сила по устата, за да я накара да млъкне. Тя продължаваше да повтаря монотонно: „Обичам те, обичам те“, да стене, да се гърчи под него, да вика от болка от шамарите. Двама души в плен на една любов, която отказваше да се назове и която се мъчеха да прогонят, но й се отдаваха безпаметно. Преплели тела и дъх, ближеха потта, която се стичаше по тях, сипейки ругатни така, сякаш изричаха клетви за вечна любов, скърцаха със зъби, изкривили лица от наслада, способни на всичко, понеже се бяха слели, неизказано щастливи. Всеки се стремеше да надмине другия в лудостта му, в жестоката битка да го изстреля още по-високо и със зашеметяваща сила до върховното желание, което проблясваше с жесток пламък в очите им, оставило ги без дъх. Преливащи от ярост, те бъркаха с пръсти в гърлата си, хапеха се до кръв, скубеха се до припадък, обсебени от неутолимото и невъзможно желание на обезумели любовници, които екстазът лишава от бленувания изход — желанието да умрат.
„Луи, Луи“, стенеше Жюлиет. „Мръсница, мръсница“, не спираше да повтаря той, тласкайки диво, ругаеше я, притиснал я до себе си, сякаш някой искаше да му я отнеме. Вкопчени едно в друго, двете тела си доказваха любовта по всякакъв начин. От устните на Жюлиет се точеха дълги лиги и се стичаха по тялото на Луи, той ги ближеше, очарован, хвърляше се отново отгоре й, лижеше я, омазваше я със слюнка, притискаше я неистово, смазваше я, повдигаше я от земята, разтваряше краката й и проникваше в нея, отново и отново, повтаряйки единствените две що-годе разбираеми думи, за които се сещаше: „Сами, сами, сами, ние сме сами и аз те чукам, ще те уморя от чукане“.
Оголила зъби, Жюлиет кривеше лице и неспирно повтаряше думите, които го влудяваха и които я изстрелваха до небесата: „Мокра съм, възбуждаш ме, караш ме да се подмокрям, блъскай, блъскай, не спирай, чукай ме, както чукаш курвите, аз съм твоята курва“.